Робърт Капа на 100

Тези дни навършва 100 години, или щеше да навърши ако беше жив – Робърт Капа. За него може да се каже, че ако не най-добрия, то поне е един от най-големите имена във военната фотожурналистика.

Роден в Унгария като Ендре Фридман, впоследствие измислил американския си псевдоним Робърт Капа, с който да пробие по лесно. Започнал кариерата си с може би най-известната си снимка от Испанската гражданска война, “Падащия войник”:

Все още съществуват теории, че тази снимка е нагласена от Капа. И може би заради старта на кариерата си с измисленото име, много от привържениците на теорията имат някакво право да се съмняват. Миналата седмица, покрай честванията, в ICP се появи съвсем случайно намерен запис, и единствения с гласа на Капа – в което той обяснява историята на тази снимка. Изобщо не е знаел какво е заснел, понеже бил сложил камерата над главата си. После изпратил филмите и след завръщането си от фронта разбрал, че вече е известен фотограф.

Оттам нататък следва шеметна кариера във военната фотожурналистика, документирайки Втората световна война. Мисля, че Робърт Капа е единствения фотограф, който е дебаркирал на Омаха бийч заедно с войниците, заснемайки 106 снимки под постоянен огън. За съжаление човекът проявяващ филмите е допуснал грешка, и всички кадри са преосветени. Все пак от това излизат едни от най-известните му кадри, обединени в книгата “Леко не на фокус” – Slighty out of focus – едни от малкото запазени документи от самото дебаркиране.

С куража, който е имал Капа, неслучайно се превръща още приживе в еталон за военен фотограф, съвсем логично най-голямата награда за фотография “изискваща извънреден кураж” в днешни дни, носи неговото име.

През 1947 година Капа пътува заедно с известния писател Джон Стайнбек из Русия за съвместната им работа “Руски журнал” – нещо като пътепис, написан от Стайнбек с фотографиите на Капа – блестящ документ на онова време, за съжаление не е превеждан на български.

В същата тази 1947 година Капа, заедно с още няколко човека създава фотографския кооператив Магнум. Капа и Дейвид Сиймур (съосновател на Магнум):

Робърт Капа, или Ендре Фридман, загива така както е живял – на 25 Май 1954 стъпва на противопохетна мина в Индокитай, снимайки войната там, и спазвайки докрай собствените си думи:

Ако снимките ви не са достатъчно добри, значи не сте достатъчно близо.

С цялата противоречивост, която му преписват, може да се твърди със сигурност, че Робърт Капа е оставил огромна следа в документалната фотография. Неговото име и творчество служи за пример и вдъхновение на може би стотици хиляди фотографи и до днес.

Публикувано в фотография | 3 Коментара

Георги Марков и “Задочните репортажи”

След повече от година успях да прочета почти хилядата страници от “Задочни репортажи за България” на Георги Марков. Посегнах към тази книга плахо – заради огромното противоречие около името на автора.  И все пак интересът ми към публицистиката и документалистиката надделя за да започна.

Няма, а и не мога да правя дълбоки анализи на “репортажите”, но веднага – още в началото – ми направи впечатление силното чувство за реализъм на Георги Марков. Сакаш четях есетата на Оруел или Стайнбек. И ако мога да обединя най-общо усещането си от тази книга, извън документалната стойност, надолу съм нахвърлял моите най-ярки изводи, които са една малка частица от темите засегнати в книгата.

Искам да започна с неговата обективност – нещо заради което мнозина изпитват поне неприязън към него – критикуващ режим, в който всъщност е бил привилигерован. Георги Марков с изключителна точност е съзнавал своето положение в онова време. И може би хората, които яростно го критикуват никога не са го чели – “Не читал, но осуждаю!” Ето какво казва някъде по страниците: “Не без суетно задоволство аз щях да установя, че като инженер моето обществено значение беше равно на нула, а като писател аз бях някакъв център на обществено внимание. … Като инженер аз можех да виждам министъра на леката промишленост от твърде почетно разстояние. Като писател аз можех да вечерям с министър-председателя или разни висши партийни и държавни ръководители. Попадането в номенклатурния списък, макар и на опашката на йерархичната стълба, водеше до полезно присъствие на всевъзможни официални събирания. Всичко, изброено дотук, не можеше да не окаже влияние върху мисленето и творчеството на всеки, изпитал подобна превратност в живота си. Лакомствата на българската писателска маса бяха прекалено много и прекалено съблазнителни, за да изкушат огромната част от моите пишещи събратя. Тъкмо с тях човек може да си обясни бесните аспирации на всякакъв вид пишещи граждани да се доберат до съюза, защото за тях литературата не беше упорит, тежък, жесток труд, безсънни нощи, отказ от удоволствия и радости, горчиви съмнения и мъки, родени от съзнанието за несъответствие между желание и възможности, а просто удобно място за живеене.

За съжаление, като всяко голямо име Георги Марков е използван безпринципно от всякакви хора в настоящето. Може би всеки би му лепнал етикета “антикомунист” и би го сложил на антикомунистическото си знаме с убедена лекота. По абсолютно същия, смея да твърдя обиден начин за автора, постъпват и хората, които използват името на Оруел. Може би като  следствие на общата мода по изграждане на мнение основано само от цитати – нещо толкова неприятно в днешното време, където четенето на книги често се заменя с цитати във Фейсбук. А истината е, че и Оруел и Г. Марков, ако бяха живи, биха унищожили с безпощадна критика хората които ги разнасят на знамената си.
И си мисля, че от дистанцията на времето би трябвало да осмислим този ярък документалист на онова време извън традиционното схващане за него като антикомунист: “Хората казваха за него „той е ИСТИНСКИ комунист“. Това понятие ИСТИНСКИ комунист се роди и оформи едновременно с раждането на Радой-Ралиновата популярност. Роди се като пълно отрицание на понятието ПАРТИЕЦ. Ако за хората ПАРТИЕЦЪТ беше същество, което мислеше единствено за себе си, чийто живот се направляваше от прости инстинкти и сметки за собствено благополучие, който вярваше в марксизма и ленинизма точно толкова, колкото би вярвал и в Аллаха, стига Мохамед да беше на власт, който никога не беше рискувал нищо в живота си заради другите (но което не му пречеше да си приписва геройства), който като характер беше сервилен, подличък хамелеон, готов да се преклони пред всеки по-силен от него и т.н. — ИСТИНСКИЯТ комунист беше нравственото му отрицание. Това беше почти заглъхнало ехо от стари времена за човек, който милее за бедните, слабите и онеправданите, за който истината и правдата стоят далече над политическите игри на деня и не са имагинерни партийни понятия, а конкретна, лична отговорност. За разлика от кирливото съзнание на ПАРТИЕЦА, ИСТИНСКИЯТ комунист (в представите на хората) имаше най-чувствително високо съзнание за отговорност пред собствената си съвест. Забележете, докато партиецът се измъкваше с мнима отговорност пред партията или мнимото общество, ИСТИНСКИЯТ комунист не признаваше такава отговорност. Неговата съвест стоеше недостижимо по-високо.”

Преминавайки през главите на книгата усетих и нещо друго. Изглежда че мнозина от нас (и това навярно се отнася не само за България, и не само за онова време), независимо от потисничеството на обществената система, режима и управлението, намираме някакъв път към конформизма и спокойствието. Сякаш малцина са ония, които имат нужда от свобода и въздух, както имат нужда от храна. За които често става непоносимо да живеят в среда на демагогия, измама, лъжи и лицемерие, съпротивлявайки се,  бунтувайки се ден след ден, търсейки една невъзможна смисленост.

След като затворих последната страница на книгата, и живеейки 35 години след написването на “Репортажите” съм убеден, че всички, абсолютно всички сегашни управници и ръководители по високите етажи на държавни и частни предприетия, ако можеха да се върнат в 1974, биха превъзнасяли важната роля на другаря Брежнев и съветските ценности. Това са същите, съвсем същите настоящи герои, които ни говорят за евророатлантическите ценности и пазарната икономика, същите тези биха се заклели в плановата икономика и Варшавския договор 40 години назад. Аз съм сигурен, че ако имаше някаква чудна машина на времето, която да изпрати президента и премиера назад, наистина, от устите им ще се възпроизвежда слово във възхвала на Съветския съюз и партията. По подобен начин някой напорист партиец от онова време би заел  ръководна роля в някоя банка сега, и с надменна усмивка от телевизора, би ни убеждавал, че комунизма е утопия. Това са същите хора, които като водата, биха намерили най-удобното място във всеки един строй, във всяка една система и по всяко едно време за собствената си изгода…

</p><br /><p>

Публикувано в Литература, Мисли, Разни, Философия | Коментирайте

Турция и Армения (част 17)

Оттук нататък оставаше да се приберем. Имахме почти 2000 км без никаква идея да гледаме нищо – просто караме по най-бързия път. Миналата година минахме по най-интересния път покрай Черно море от Синоп до Амасра, така че сега щяхме да хванем възможно най-бързия вариант. Не че нямах идеи да отскочим до Ерзурум, но накрая надделя мнението да продължим по черноморската магистрала – не беше останало много време. Целта беше ясна – максимално бързо да се приберем обратно. Това е един от най-неприятните моменти в такова пътуване, щото вече на практика всичко е свършило, но все пак имаш още едни 2000 км. Има още

Публикувано в Пътувания | 1 коментар

Турция и Армения (част 16)

В Боржоми останахме в някаква къща за гости намерена от Lonely Planet. Сутринта имах ясното желание да караме по аджарската магистрала. Станахме рано, проверих времето на компютъра на хазяите – даваха го отлично и слънчево. Звъннах в 7 сутринта на Питона да го питам за пътя последно – той каза “Тръгвайте, няма проблеми, не помня ама го минах за 2-3 часа някъде.” Митака, разбира се не знаеше колко е дължината на черния път ама предположи 30-40 км максимум. :)

Тръгнахме. Пък и аз предпочитах да си счупя мотора, но не и да се върна на асфалтовия път (който на всичкото отгоре знаехме от миналата година). Малко след Боржоми отново минахме през Акхацикхе – градът в който спахме преди няколко дни. На бензиностанцията ми казаха, че пътят е 60 км здрава, хубава “грунтовка”, ама по-добре да си караме по асфалта. Даже и местните заобикаляли оттам като ходят на море, заради черния път. Дължината на грунтовката варираше от 20 км до 40, и аз си мислех че е някъде около средата, но за пръв път чувах за 60 км. Както и да е – нямаше да се връщаме точно сега. Има още

Публикувано в Пътувания | 1 коментар

Турция и Армения (част 15)

Има още

Публикувано в Пътувания | 1 коментар

Турция и Армения (част 14)

Забравих да спомена, че Степанакерт е най-източната точка, която сме достигали с нашите мотори. Оттам пътуването се “обръщаше” и трябваше да започнем връщането наобратно.

На другия ден тръгнахме на обратно по същия път, като в един момент завивахме на север към езерото Севан. Времето беше лошо – студено, мъгла и дъжд, на на тия надморски височини е трудно да се оплакваш от времето. Има още

Публикувано в Пътувания | 1 коментар

Турция и Армения (част 13)

Има още

Публикувано в Пътувания | Етикети: , , | 2 Коментара

Турция и Армения (част 12)

На третия ден откакто бяхме в Армения трябваше да пътуваме към гр. Горис през планините, съвсем близо до Нагорни Карабах. Първоначалните планове още преди да тръгнем бяха да минем през целия Карабах по този път и да излезем обратно в Армения на ез. Севан. Първия ден обсъдихме това с един арменец в Ереван, който каза че го е минавал с кола и би трябвало да няма проблем. Доста се чудихме щото трябваше да се минат около 80 км черен път през проход на над 2700 м. На втория ден в Ереван се разрових по-сериозно да видя някой дали е минавал от там. Намерих пътепис от руснаци с джип, които на всичкото отгоре са имали проблеми на границата при влизането обратно в Армения от руски граничари, които “помагат” на арменците. Като добавим многото кал и лошия път, които се виждаха по снимките, неустановения статут на една голяма част от Карабах по който минава пътя (на практика е нито на Армения, нито на Азербайджан) засега по-скоро решихме да караме до столицата на Карабах, а оттам щяхме да решаваме. Има още

Публикувано в Пътувания | Етикети: , | 1 коментар

Турция и Армения (част 11)

За този ден идеята беше да обиколим съседните на Ереван по-забележителни манастири и да се качим по асфалтовия път до Станцията за изследване на космическите лъчи в подножието на най-високия връх в Армения – Арагатс.

Тук трябваше да свършим една важна работа – да извадим “визи” за Нагорни Карабах. Нашите приятели зарязаха работата си за да се убедят, че всичко ще е наред в посолството (сградата отзад): Има още

Публикувано в Пътувания | Етикети: , , | 1 коментар

Турция и Армения (част 10)

Следващия ден беше втория път в пътуването без каране (след Кападокия) – разходка в Ереван. Шегувахме се че ще търсим радио Ереван. :) Оказа се, че в Армения са съвсем непознати и нечувани вицовете за радио Ереван – явно са си нашенска измислица. Има още

Публикувано в Пътувания | Етикети: , | 1 коментар