След повече от година успях да прочета почти хилядата страници от “Задочни репортажи за България” на Георги Марков. Посегнах към тази книга плахо – заради огромното противоречие около името на автора. И все пак интересът ми към публицистиката и документалистиката надделя за да започна.
Няма, а и не мога да правя дълбоки анализи на “репортажите”, но веднага – още в началото – ми направи впечатление силното чувство за реализъм на Георги Марков. Сакаш четях есетата на Оруел или Стайнбек. И ако мога да обединя най-общо усещането си от тази книга, извън документалната стойност, надолу съм нахвърлял моите най-ярки изводи, които са една малка частица от темите засегнати в книгата.
Искам да започна с неговата обективност – нещо заради което мнозина изпитват поне неприязън към него – критикуващ режим, в който всъщност е бил привилигерован. Георги Марков с изключителна точност е съзнавал своето положение в онова време. И може би хората, които яростно го критикуват никога не са го чели – “Не читал, но осуждаю!” Ето какво казва някъде по страниците: “Не без суетно задоволство аз щях да установя, че като инженер моето обществено значение беше равно на нула, а като писател аз бях някакъв център на обществено внимание. … Като инженер аз можех да виждам министъра на леката промишленост от твърде почетно разстояние. Като писател аз можех да вечерям с министър-председателя или разни висши партийни и държавни ръководители. Попадането в номенклатурния списък, макар и на опашката на йерархичната стълба, водеше до полезно присъствие на всевъзможни официални събирания. Всичко, изброено дотук, не можеше да не окаже влияние върху мисленето и творчеството на всеки, изпитал подобна превратност в живота си. Лакомствата на българската писателска маса бяха прекалено много и прекалено съблазнителни, за да изкушат огромната част от моите пишещи събратя. Тъкмо с тях човек може да си обясни бесните аспирации на всякакъв вид пишещи граждани да се доберат до съюза, защото за тях литературата не беше упорит, тежък, жесток труд, безсънни нощи, отказ от удоволствия и радости, горчиви съмнения и мъки, родени от съзнанието за несъответствие между желание и възможности, а просто удобно място за живеене.”
За съжаление, като всяко голямо име Георги Марков е използван безпринципно от всякакви хора в настоящето. Може би всеки би му лепнал етикета “антикомунист” и би го сложил на антикомунистическото си знаме с убедена лекота. По абсолютно същия, смея да твърдя обиден начин за автора, постъпват и хората, които използват името на Оруел. Може би като следствие на общата мода по изграждане на мнение основано само от цитати – нещо толкова неприятно в днешното време, където четенето на книги често се заменя с цитати във Фейсбук. А истината е, че и Оруел и Г. Марков, ако бяха живи, биха унищожили с безпощадна критика хората които ги разнасят на знамената си.
И си мисля, че от дистанцията на времето би трябвало да осмислим този ярък документалист на онова време извън традиционното схващане за него като антикомунист: “Хората казваха за него „той е ИСТИНСКИ комунист“. Това понятие ИСТИНСКИ комунист се роди и оформи едновременно с раждането на Радой-Ралиновата популярност. Роди се като пълно отрицание на понятието ПАРТИЕЦ. Ако за хората ПАРТИЕЦЪТ беше същество, което мислеше единствено за себе си, чийто живот се направляваше от прости инстинкти и сметки за собствено благополучие, който вярваше в марксизма и ленинизма точно толкова, колкото би вярвал и в Аллаха, стига Мохамед да беше на власт, който никога не беше рискувал нищо в живота си заради другите (но което не му пречеше да си приписва геройства), който като характер беше сервилен, подличък хамелеон, готов да се преклони пред всеки по-силен от него и т.н. — ИСТИНСКИЯТ комунист беше нравственото му отрицание. Това беше почти заглъхнало ехо от стари времена за човек, който милее за бедните, слабите и онеправданите, за който истината и правдата стоят далече над политическите игри на деня и не са имагинерни партийни понятия, а конкретна, лична отговорност. За разлика от кирливото съзнание на ПАРТИЕЦА, ИСТИНСКИЯТ комунист (в представите на хората) имаше най-чувствително високо съзнание за отговорност пред собствената си съвест. Забележете, докато партиецът се измъкваше с мнима отговорност пред партията или мнимото общество, ИСТИНСКИЯТ комунист не признаваше такава отговорност. Неговата съвест стоеше недостижимо по-високо.”
Преминавайки през главите на книгата усетих и нещо друго. Изглежда че мнозина от нас (и това навярно се отнася не само за България, и не само за онова време), независимо от потисничеството на обществената система, режима и управлението, намираме някакъв път към конформизма и спокойствието. Сякаш малцина са ония, които имат нужда от свобода и въздух, както имат нужда от храна. За които често става непоносимо да живеят в среда на демагогия, измама, лъжи и лицемерие, съпротивлявайки се, бунтувайки се ден след ден, търсейки една невъзможна смисленост.
След като затворих последната страница на книгата, и живеейки 35 години след написването на “Репортажите” съм убеден, че всички, абсолютно всички сегашни управници и ръководители по високите етажи на държавни и частни предприетия, ако можеха да се върнат в 1974, биха превъзнасяли важната роля на другаря Брежнев и съветските ценности. Това са същите, съвсем същите настоящи герои, които ни говорят за евророатлантическите ценности и пазарната икономика, същите тези биха се заклели в плановата икономика и Варшавския договор 40 години назад. Аз съм сигурен, че ако имаше някаква чудна машина на времето, която да изпрати президента и премиера назад, наистина, от устите им ще се възпроизвежда слово във възхвала на Съветския съюз и партията. По подобен начин някой напорист партиец от онова време би заел ръководна роля в някоя банка сега, и с надменна усмивка от телевизора, би ни убеждавал, че комунизма е утопия. Това са същите хора, които като водата, биха намерили най-удобното място във всеки един строй, във всяка една система и по всяко едно време за собствената си изгода…
