Продължавай напред!…

Целия следващ ден си бяхме оставили за Лвов – “най-европейския” украински град. Централната част прилича по-скоро на европейски град като Братислава примерно и нищо общо с Одеса, да речем. Има още →

… След това  пресичаме в Украйна. Граничния пункт на Солотвино се минава най-много с бус, понеже моста над реката е дървен и еднопосочен.

Има още →

Интересно в този регион (Марамуреш) на Северна Румъния е, че имат много “гастарбайтери” в Европа, които лятото се връщат досущ като турските. По селата е пълно с огромни нови луксозни къщи, които стоят празни, а през август собствениците си идват и правят всякакви банкети. Наистина беше пълно с коли с европейски номера от Австрия, Италия, Германия и т.н. Има още →

През последния ден ни се беше прояснило нещо, което не знаехме преди това. Пътищата в тоя край на Румъния са преобладаващо отвратителни – дупки, неравности, стар и хлъзгав асфалт – тук там има ремонтирани, но като цяло са по-зле от нашите и идеята да си покараме по завои се изпаряваше. Това е един типичен път в тоя регион:
Има още →

Всъщност пътят с хубавите завои е след Брашов нагоре – сега се усетих, че греша. Има още →

На другия ден продължихме със зиг-зага по Карпатите – супер известния Транфагарасан. Тук бяхме идвали преди 3 години, но в обратна посока. Сега го минавахме от север на юг:

Има още →

На другия ден продължихме със зиг-зага по Карпатите – супер известния Транфагарасан. Тук бяхме идвали преди 3 години, но в обратна посока. Сега го минавахме от север на юг:

Има още →

Искам да разкажа за едно кратко пътуване от лятото през Карпатите. Целта беше съвсем проста – да се поразходим, да минем през популярните проходи в румънските Южни Карпати (Трансфагарасан и Трансалпина), да видим по-голямата част от цялата верига на Карпатите на север, после да влезем в непознатата за нас Западна Украйна и да се приберем по неопределен маршрут. Получи се това:

Има още →

Отдавна ми се иска да напиша нещо за етиката в т.нар. жанр “фотожурналистика”. Всъщност самата дефиниция какво е журналистика и фотография в едно, и до колко изобщо е постижимо е много дълга, но няма да си говорим за това сега. Преди години подобна тема навярно би била предназначена за малцина, но си мисля, че в нашето настояще повечето, които носят някаква камера в себе си, не е лошо да имат съзнателност за това. По съвсем простата причина, че днес всеки е фотожурналист – снимайки и публикувайки кадри от различни обществени събития, дори без да осъзнава значимостта на собствените си снимки.

За мен фотожурналистът трябва винаги да се води от едно основно, фундаментално правило – да се опита да отрази реалността максимално добре. Това, разбира се не е възможно – все пак всеки фотограф избира какво да сложи в кадъра и какво да не сложи. Тогава как се постига обективност? Според мен просто не се постига. Единствено стремежът към обективността, като някаква осъзнатост в процеса на снимане може да е онова от което имаме нужда. И всъщност добрия фотожурналист е толкова по-добър, колкото по-добре разбира фактите около дадената ситуация. И както казва Бресон – фактите не са важни за една снимка – но тяхното познаване дава възможност за разбиране на същината на събитието и оттам неговото точно визуално представяне.

Нека пак да се върнем на етиката. Къде са подводните камъни за всеки, който е в този жанр – осъзнато или не? Ще започна от най-невинните, стигайки до по-сериозните.

Първо съвременните фотографски реалности са такива, че за да “пробиеш” (каквото и да означава това), трябва да направиш “нещо интересно” – цветно, шарено, скандално и прочее. Интересното се прави чрез манипулация през визьора. Просто режеш, и оставяш единствено това което ти се струва интересно и още по-лошото – не това което на теб ти се струва интересно (което да речем би довело до някакъв собствен стил), а това което знаеш че ще ти донесе повече рейтинг/посещения/лайкове/пари и т.н. Надолу следва един мой пример.

Докато разглеждах серията от снимки на тази ситуация си помислих – “Ех, каква интересна снимка. Полицая гледа злобно минаващия пенсионер все едно му е казал нещо лошо.” Веднага една червена лампа ми светна в главата – “Ти луд ли си!? Това е груба подигравка и със ситуацията, и с двамата човека.”. Чиста манипулация, играеща си в случая невинно, с временния израз на лицето на полицая и въображението на зрителя.

Ето още една снимка, показваща, че реалността е вероятно друга. Значи полицаят не бил чак толкова лош, колкото изглежда на втората снимка. Този отрязък от време и пространство, който сме видели в първия кадър, би използвал съвсем несъществени за ситуацията елементи, за да внуши определени мисли.

Всъщност точно от тук произлиза и следващия подводен камък. Използване на несъществени факти в общата ситуация за внушение на някакви мисли и чувства. Една снимка от тази серия. Изключително ми е неприятно, че снимката е на Георги Величков – наистина добър фотограф.

Само дето тая галерия не е фотожурналистика, не и по начина, по който би трябвало да се разбира. Може да бъде прекрасен проект, но контекста в който е поставена говори за такива претенции. Не знам как фотографът ще оправдае публикуването на тази снимка. Не знам защо изобщо я е сложил, не знам временното изражение на лицето и липсата на зъби какво показват? Наистина не знам. В тази галерия имаме няколко такива, които аз чувствам като някакво фотографско бичуване. Да, наистина е изключително трудно да се снимат хора с подобаващо уважение, много е трудно. И тук пак си спомням Бресон: “Трябва винаги да се снима с най-дълбоко уважение към обекта и себе си.” Иначе е твърде лесно да направиш една серия от фотографски карикатури, показващи неприятни мимики на лицето, обиждайки и човека който снимаш, и зрителя, и себе си.

Накрая ще завърша и с най-неприятната част на определени фотожурналистически експерименти. Това са грубите манипулации с реалността, чрез кадрирането, внимателен подбор на снимки, кропване, и насочване на зрителите към определени мисли и чувства. За съжаление нещо, което в нашите поляризирани времена се забелязва все по-често и по-често и от професионалисти, и от пълни любители…

За финал един много интересен поглед върху ситуация снимана с 360 градусова камера:

Етичния кодекс на AP и NPPA (американската асоциация на фотожурналистите) – ще се опитам да го преведа тия дни.

Темата е отворена и може да бъде допълвана с много примери…