Стая №6, А. П. Чехов

Па и не е ли смешно да мислиш за справедливост, когато всяко насилие се посреща в обществото като разумна и целесъобразна необходимост и всеки акт на милосърдие, например оправдателната присъда, предизвиква изблик от незадоволено отмъстително чувство?

Когато мислещият човек възмъжее и съзнанието му узрее, той неволно се чувства като в капан, от който няма изход. И наистина против волята му някакви случайности са го извикали от небитието в живота… За какво? Поиска ли да узнае смисъла и целта на съществуването си, не му казват или пък му казват безсмислици; той хлопа — не му отварят; идва при него смъртта — също против волята му.

Аз служа на едно вредно дело и получавам заплата от хора, които мамя; аз не съм честен. Но нали поначало съм нищо, аз съм само частица от необходимото социално зло: всички околийски чиновници са вредни и получават напразно заплати… Значи за своята нечестност съм виновен не аз, а времето… Да бях се родил двеста години по-късно, щях да бъда друг.

Когато обществото се предпазва от престъпници, от психически болните и изобщо неудобните хора, то е непобедимо. Остава ви само едно: да се успокоите, като съзнаете, че вашето стоене тук е необходимо.

Ще видите например как селянинът бие жена си. Защо да се намесвате? Нека я бие, все едно — и двамата рано или късно ще умрат; при това оня, който бие, оскърбява с побоя не оногова, когото бие, а сам себе си. Да пиянстваш, е глупаво, неприлично — но и да пиеш, ще умреш, и да не пиеш, ще умреш. Идва някоя селянка, болят я зъбите… Какво от това? Болката е представата за болката и при това без болести не може да се живее на тоя свят, всички ще умрем, затова върви си, жено, не ми пречи да мисля и да пия водка. Някой млад човек иска съвет, какво да прави, как да живее; преди да му отговори, друг би се замислил, а у вас отговорът вече е готов: стреми се към проумяване и към истинското благо. А какво нещо е това фантастично „истинско благо“? Няма отговор, разбира се. Нас ни държат тук зад решетки, оставят ни да гнием, изтезават ни, но това е прекрасно и разумно, защото между тая стая и топлия приветлив кабинет няма никаква разлика. Удобна философия: и не работиш нищо, и съвестта ти е чиста, и се чувстваш мъдрец… Не, господине, това не е философия, не е мислене, не е широта на възгледите, а е леност, факирство, самоприспиване… Да! — пак се разсърди Иван Дмитрич. — Презирате страданието, а ако си притиснете пръста на вратата, сигурно ще изревете колкото ви глас държи!

От болка захапа възглавницата и стисна зъби и изведнъж в главата му сред хаоса ясно се мярна страшната, непоносима мисъл, че точно такава болка са били принудени да изпитват години наред, ден след ден тия хора, които сега при лунната светлина изглеждаха като черни сенки. Как така се случи повече от двадесет години той да не знаеше и да не искаше да знае това? Той не е знаел, не е имал представа за болката, значи не е виновен, но съвестта, също така непримирима и груба като Никита, го накара да се смрази от тила до петите.