В Боржоми останахме в някаква къща за гости намерена от Lonely Planet. Сутринта имах ясното желание да караме по аджарската магистрала. Станахме рано, проверих времето на компютъра на хазяите – даваха го отлично и слънчево. Звъннах в 7 сутринта на Питона да го питам за пътя последно – той каза “Тръгвайте, няма проблеми, не помня ама го минах за 2-3 часа някъде.” Митака, разбира се не знаеше колко е дължината на черния път ама предположи 30-40 км максимум. 
Тръгнахме. Пък и аз предпочитах да си счупя мотора, но не и да се върна на асфалтовия път (който на всичкото отгоре знаехме от миналата година). Малко след Боржоми отново минахме през Акхацикхе – градът в който спахме преди няколко дни. На бензиностанцията ми казаха, че пътят е 60 км здрава, хубава “грунтовка”, ама по-добре да си караме по асфалта. Даже и местните заобикаляли оттам като ходят на море, заради черния път. Дължината на грунтовката варираше от 20 км до 40, и аз си мислех че е някъде около средата, но за пръв път чувах за 60 км. Както и да е – нямаше да се връщаме точно сега.
Ето началото на Аджарската магистрала, пресичаща в средата Малък Кавказ през 180 км, докато излезе на Черно море при Батуми:
И началото на черния път:
Тук спуснахме малко гумите, уж за някакво успокоение. Само ще вметна, че нашите мотори са шосейни и това е една изключително неподходяща настилка. Гладките твърди гуми се пързалят много лесно по камъните, а малките ходове на твърдото окачване карат мотора да друса ужасно много. И все пак караше се. В началото не беше чак толкова лошо – с 15-30 км/ч можеше да се движим.
Все още на изкачването. Пътят беше доста твърд, но помня че имаше едно доста неприятно спускане с чакъл, където и двамата се пляскаме по челото чудейки се как Митака е минал оттук с чопъра.
По този край е традиция на такива пътища да им казват магистрала:
Хората с колите са ирански турист, с каквито в Грузия е пълно. Искали да стигнат до Батуми, и на картата това е най-прекия път. И наистина на повечето карти този път е нанесен като първокласен. Едната жена говореше чудесен английски и ме питаше “Това ли е пътя за Батуми? Ние май сме се объркали.” – “Не, правилно се движите. Това е пътят.” – “Колко остава още черен път?”, на което аз отговорих “Не знам. Може да са 20, може и да са 40 км, а може и да са повече.”
Тук сме спрели за охлаждане:
Ето и превала на прохода Годерзи (2025 м). До тук са около 20 км черен път:
Този човек от кръчмата на върха ни обясни, че хората наоколо живеят тук само лятно време, за да гледат животни. Зимата слизат в ниското.
Той каза, че остават още 15 км лош път до Куло, което перфектно се връзваше с моите очаквания от 35 км. Оттук нагоре уж се строял ски курорт, което предполага, че може би този път ще бъде асфалтиран в следващите години.
Долината е изключително красива и много заселена по това време. Навсякъде беше пълно с хора.
Надолу пътят се влоши. Стана сплъстена кал с много неравности, което още повече ни смъкна скоростта. Сега се сещам и защо Дъг ми каза, че би било проблем за нас ако вали. От другата страна пътят беше с по-твърда основа и по-песъчлива почва, а тук при дъжд си ставаше мазна кал. За щастие времето беше отлично:
Ето още едно приложение на УАЗ-а:
Карахме лекичко може би още час, очаквайки след всеки следващ завой асфалта. Всъщност беше приятно, докато не започнахме да се уморяваме:
Понеже почнах и аз да се чудя, защо караме толкова, а асфалтът не идва, реших да задам на Гармина да ми покаже колко остава до Куло, където уж започва асфалтът. Изписа нещо като 18 км! Аз бях втрещен след като очаквах, че би трябвало вече да сме стигнали, и по описанията на мъжа горе, и на Питона. А пътят наистина ставаше някак си още по-неприятен.
Малко преди тая снимка, толкова вече се бях зачудил, как Питона е минал от тук за 2-3 часа, и макар Гармина да ми показваше че се движим точно, реших да питам дали все пак натам е Батуми – може пък някъде да сме пропуснали отклонение. Грешка нямаше.
И накрая, след около 56 километра “грунтовка” снигнахме Куло за общо 4 часа и половина. Изядохме по един местен енергиен продукт наречен хачапури и продължихме.
Оттук имахме още около 90 км в планината покрай реката докато стигнем Батуми и Черно море. Но вече по асфалт – много приятен път за каране.
С местни хора по пътя:
В Батуми мислехме да търсим някакво евтино място за спане по описания на Митака. Тръгнахме към Кобулети, но нещо не го намерихме. От миналата година знаехме добро място за палатка точно на морето, и накрая спряхме там (снимката е от другата сутрин):
Pingback: Турция и Армения (част 15) | Продължавай напред!…