На третия ден продължаваме към Ван. Тук сме минавали през 2012-та, но беше Август. Помня непоносимата жега от 45 градуса около Батман и изсъхналата почва. Земята е доста неблагодарна – цялата покрита с едри камъни. На места хората са ги разчистили за ниви, на места ги ползват за огради на кошари или къщи.
Спираме в град Силван да си вземем нещо за хапване. И където и да спрем веднага започва пиене на чай и снимки. При кюрдите е така.
Тук масово ползват Google Translator на телефоните за да общуват с чужденци. Всъщност се получава и е доста по-добре от това да си махаме с ръце:
И Татван, на западния бряг на езерото Ван. След 3 години отново тук, на фона на Немрут Даг.
Бяхме решили да спим във Ван, който е на източния бряг на езерото и само на около 200 км от границата с Иран. Този път минаваме по южния път. Това е Сюпхандаг, втората по височина планина в Турция (4056 м) след Агръдаг (Арарат):
Южният път, който е по-главен се оказа много красив. Качва се доста високо (самото езеро е на 1600 м). Периода на годината е такъв, че има много зеленина, а по планините – все още твърде много сняг.
Пристигаме във Ван на залез слънце.
На другия ден (четвъртия от София) бързаме да тръгнем за границата. Оттук са само около 250 км през провинция Хакари. Това е сърцето на турски Кюрдистан, само допреди няколко години недостъпен за чужденци. За мен това е един от най-красивите райони на Турция – огромни полета оградени от високи планини. А това, че избързахме да тръгнем през 2015-та донякъде е правилно, защото през 2016-та точно по тези земи вече се водеха отново военни действия и преминаването оттам вероятно е невъзможно. Проблеми имаше и в граничния град Есендере, и във Ван през лятото на 2016-та.
По тези места е така:
Проходите са на такива височини:
По тези планини отсреща минава границата с Ирак. Гледал съм документални филми как дори и зимно време върви контрабанда с цигари – с мулета, пеша през 3-4 хилядници…
И най-сетне пристигаме в граничния пункт в Есендере – почти в Иран. Тук сме още в турската част, а Силвето си е покрила главата, готова за Ислямската република.
По разказа на Димо, на този пункт трябваше да няма никакви хора, и да ядем череши. Обаче засега хора имаше много, а за черешите щяхме да разберем скоро… 