Между Персийския залив и Каспийско море

На третия ден продължаваме към Ван. Тук сме минавали през 2012-та, но беше Август. Помня непоносимата жега от 45 градуса около Батман и изсъхналата почва. Земята е доста неблагодарна – цялата покрита с едри камъни. На места хората са ги разчистили за ниви, на места ги ползват за огради на кошари или къщи.

Има още

Публикувано в Пътувания | Етикети: | Коментирайте

Между Персийския залив и Каспийско море – Турция

Сега правя справка и виждам, че сме тръгнали на 23 април, Четвъртък, 2015-та. Подготовката за това пътуване започна преди нова година. Някъде там решихме, че ще ходим, като аз бях особено настоятелен, че ако сега не отидем после няма да е много лесно. Това – сега – в 2017-та е само донякъде вярно. Някои от кюрдските райони в момента вероятно вече не са толкова лесни за преминаване, но в Иран все още може да се отиде.

Самата подготовка не беше кой знае какво – документално имахме притеснения, но успяхме да извадим визи сравнително лесно. Аз прочетох една книга за Иран, нарисувахме някакъв предварителен маршрут, който почти спазихме после. Прегледахме Lonely Planet, сменихме маслата на моторите, и сложихме подгреви на ръкохватките (нещо доста ценно впоследствие). Все пак беше края на Април и началото на Май. Ясно беше, че ще се кара на студено в Турция, но пък в Иран времето трябваше да е отлично за пътуване с мотор.

Това са и купчината документи с които се тръгва за Иран. Паспорти, визи, международни книжки, карнети за моторите, зелена карта:

Има още

Публикувано в Пътувания | Коментирайте

Между Персийския залив и Каспийско море

Започвам този разказ за пътуването до Иран почти 2 години след като се завърнахме през 2015. Преди години започвах да пиша почти веднага след завръщането. Защо този път е след две години, след като навярно това е най-интересното пътуване, което сме правили? Причината със сигурност не е само една. В началото се оправдаваш, че ти трябва време за да не изкривиш разказа с емоции. Опитвайки се да го изчистиш от вълненията, рискуваш да загубиш емоционалната инерция на пътуването, превръщайки го в едва ли не в научна работа. Естествено се намесва и мързелът, а и всички останали неща, които отвличат вниманието. През тези две години доста често си мислех дали изобщо мога да напиша нещо интересно, а и колкото и голямо желание да имах, сещайки се за няколко страници от Колин Таброн си казвах: “Ти пък! къде си тръгнал!? Не си давай много зор, няма нищо кой знае какво за писане. Някой ден ще напишеш…” Е, това време дойде!

Има още

Публикувано в Пътувания | Коментирайте

“Зона отчуждения” след 30 години

Точно 30 години след аварията в АЕЦ Чернобил, в 01:24 на 26 април 2016 година.
(скоро и пълен репортаж…)

											</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>		</p><br /><p>

Публикувано в Пътувания, фотография | Етикети: , | Коментирайте

Стая №6, А. П. Чехов

Па и не е ли смешно да мислиш за справедливост, когато всяко насилие се посреща в обществото като разумна и целесъобразна необходимост и всеки акт на милосърдие, например оправдателната присъда, предизвиква изблик от незадоволено отмъстително чувство?

Когато мислещият човек възмъжее и съзнанието му узрее, той неволно се чувства като в капан, от който няма изход. И наистина против волята му някакви случайности са го извикали от небитието в живота… За какво? Поиска ли да узнае смисъла и целта на съществуването си, не му казват или пък му казват безсмислици; той хлопа — не му отварят; идва при него смъртта — също против волята му.

Аз служа на едно вредно дело и получавам заплата от хора, които мамя; аз не съм честен. Но нали поначало съм нищо, аз съм само частица от необходимото социално зло: всички околийски чиновници са вредни и получават напразно заплати… Значи за своята нечестност съм виновен не аз, а времето… Да бях се родил двеста години по-късно, щях да бъда друг.

Когато обществото се предпазва от престъпници, от психически болните и изобщо неудобните хора, то е непобедимо. Остава ви само едно: да се успокоите, като съзнаете, че вашето стоене тук е необходимо.

Ще видите например как селянинът бие жена си. Защо да се намесвате? Нека я бие, все едно — и двамата рано или късно ще умрат; при това оня, който бие, оскърбява с побоя не оногова, когото бие, а сам себе си. Да пиянстваш, е глупаво, неприлично — но и да пиеш, ще умреш, и да не пиеш, ще умреш. Идва някоя селянка, болят я зъбите… Какво от това? Болката е представата за болката и при това без болести не може да се живее на тоя свят, всички ще умрем, затова върви си, жено, не ми пречи да мисля и да пия водка. Някой млад човек иска съвет, какво да прави, как да живее; преди да му отговори, друг би се замислил, а у вас отговорът вече е готов: стреми се към проумяване и към истинското благо. А какво нещо е това фантастично „истинско благо“? Няма отговор, разбира се. Нас ни държат тук зад решетки, оставят ни да гнием, изтезават ни, но това е прекрасно и разумно, защото между тая стая и топлия приветлив кабинет няма никаква разлика. Удобна философия: и не работиш нищо, и съвестта ти е чиста, и се чувстваш мъдрец… Не, господине, това не е философия, не е мислене, не е широта на възгледите, а е леност, факирство, самоприспиване… Да! — пак се разсърди Иван Дмитрич. — Презирате страданието, а ако си притиснете пръста на вратата, сигурно ще изревете колкото ви глас държи!

От болка захапа възглавницата и стисна зъби и изведнъж в главата му сред хаоса ясно се мярна страшната, непоносима мисъл, че точно такава болка са били принудени да изпитват години наред, ден след ден тия хора, които сега при лунната светлина изглеждаха като черни сенки. Как така се случи повече от двадесет години той да не знаеше и да не искаше да знае това? Той не е знаел, не е имал представа за болката, значи не е виновен, но съвестта, също така непримирима и груба като Никита, го накара да се смрази от тила до петите.

Публикувано в Литература | Коментирайте

Между Персийския залив и Каспийско море

Утре сутринта тръгваме за Иран. Това пътуване ни отне известни усилия последните няколко месеца, и е време да започва. Паспорти, визи, карнети, документи, подготовка на моторите – всичко вече е приключило. Картинката по-долу е съвсем условна, вероятно ще претърпи изменения в движение.

Както винаги тръгваме аз и Силвия с двете Ямахи – XJR1200 и FZ6. Преминаването през Турция и в двете посоки трябва да е максимално бързо по възможно най-кратък път. Като минимум трябва да опрем до Персийския залив и Каспийско море, минавайки през пустинята Дашт-е-Кавир и няколко по-важни града като Есфахан, Шираз, Язд, Бам… Общо 25 дни – малко са, и ще видим докъде ще стигнем.

</p><p>

Линк към спота: https://spotwalla.com/tripViewer.php…8553530decc654

На този линк ще тестваме една нова система за споделяне на пътешествия: http://beta.myadventure.bg/trips/11

Публикувано в Пътувания | 1 коментар

Прага

																						</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>		</p><p>

Публикувано в Пътувания, фотография | Коментирайте

Бесарабия 2014

Ще разкажа за едно пътуване през лятото на тази година по бесарабския край. От картата се вижда, че маршрутът минава през Карпатите отново, но за там писах миналата година. Тук ще говоря само за Молдова, Приднестровието и Украйна.

Част 1: Бесарабия 2014 – Молдова

Част 2: Бесарабия 2014 – Кишинев

Част 3: Бесарабия 2014 – Приднестровие

Част 4: Бесарабия 2014 – Молдова 2

Част 5: Бесарабия 2014 – Украйна, Болград

Публикувано в Пътувания | Етикети: , , , , , | Коментирайте

За баба

</p><br /><br /><p>		Това е баба ми Марийка с ученици, може би около 1950-та година. Умря преди няколко месеца на 90 години. Тя е първия будител за мен, понеже ме будеше рано сутрин да си уча уроците, аз естествено недоумявах тогава. Помня разни неща някъде от около 1986-та, а баба тогава вече се бе пенсионирала. Все пак в съзнанието ми изникват учениците, които постоянно идваха да им дава уроци, да им обяснява къде се пишат запетайки, къде пълен член. Сега пресмятам, че заради относителното си дълголетие е успяла да изучи поне три поколения. Спомням си, разправяше ми историята си за първия ѝ работен ден – било през 46-та или 47-ма, а тя току що завършила института в Шумен, по разпределение попада в някакво затънтено село в Полскотръмбешката околия (на едва петдесетина км, които тогава се пътували за един ден). Пристигайки там в късна вечер кметът я настанил на квартира, и от другия ден – учителка в селото. Тогава не било като сега – само на петдесет километра, но изкарала цяла зима без да се прибере. И после – 40 години учителка. В моите представи всички ѝ бяха ученици. Даже помня, че тази толкова велика фигура в детските ми спомени – спасителя на градския басейн – и той ѝ беше ученик. Въобще, тогава си мислех, че тя всичко може да уреди чрез някакви си “ученици”. Понякога ги виждах – притеснени батковци, а баба им се кара, и им обяснява как се пише грамотно. Естествено, тогава ми е било досадно – какви са тия хора, които моята баба ще учи.

Не знам дали и аз ѝ бях ученик. Тя разбира се ме гонеше да уча, но аз никога не съм бил сериозен в училище. Но ми разправяше, че всъщност най-добрите ученици не успявали после в живота, а сега не си спомням дали имаше обяснение за това. Съжалявам, че толкова много неща е разказвала, а аз нищо не съм записал, и всичко съм забравил. Записвайте си, недейте като мен. Дори сега с ужас установих, че съм затрил копието от последната ѝ тетрадка, а там даже със страховете си беше събрала разни уроци, макар те вече да не бяха толкова за запетайките, колкото за живота… А 90 годишният живот – ех, какво чудо е това! Трябваше да слушам по-добре и да си записвам.

Видях я жива последно преди почти година. На 90 години всички илюзии се изпаряват, а най-сериозното предизвикателство е смъртта. Баба го знаеше и все пак изпитваше страха на ученик пред черната дъска, едновременно с това искаше да живее и още, и още, и още. Обясняваше ми, че не бива да се пише и казва “адски хубаво”, понеже адското не може да бъде хубаво, и двете думи си противоречат. И искаше да проумее случващото се. Питаше ме какво става със света, накъде отива. А аз ѝ казах, че тя трябва да ми обясни това – беше преминала през всичко, което може да се види – нелек живот, една световна война, монархии, комунизми, демокрации, капитализми. Но тя не знаеше. Разправяше само, че лошите неща ги има, понеже всички хора искат много. Казваше, че е научила от живота си, че важните неща са много простички, а хората губят твърде много усилия за глупости.

И все пак, човек не умира напълно докато има кой да помни, а учителите ги помнят много дълго…

P.S. Сега ще трябва да си проверя правописа няколко пъти. За всеки случай ще се застраховам – ако има отвъден свят, и баба чете блога – никак няма да е доволна да види липсващите запетайки. :)

Публикувано в Мисли, Разни | Коментирайте

Вие и атомната бомба

Публикувам мой превод на есето “You and the Atomic Bomb” на Ерик Аpтър Блеър (Джордж Оруел) излязло за пръв път във в. “Трибюн” на 19 октомври 1945 г. – само 2 месеца след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. Това е един от образците на оруеловата публицистика – писателят, който искаше да превърне политическото писане в изкуство. И така, преведох това есе, воден точно от духът на Оруел – търсех корена на думите “студена война”, които се появяват за пръв път именно в този текст. Още преди 70 години той с безпощадна точност е дефинирал генезиса на този термин. Тук виждаме и неговото разбиране за истинската демокрация, няколко интересни думички като”самоизбираща” олигархия, и други… Приятно четене.


Вие и атомната бомба

Виждайки колко вероятно е да бъдем взривени на парчета от нея през следващите пет години, атомната бомба не е събудила чак толкова много дискусии, колкото може да се очаква. Вестниците публикуваха множество диаграми на протони и неутрони правейки нещо, не много полезни за обикновения човек, и повтаряйки често безполезното твърдение, че бомбата “би трябвало да бъде поставена под международен контрол”. Но е чудно, че почти нищо не е споменато, поне в печата, по въпроса, който е от най-спешен интерес за всички ни – “Колко трудно е да се произведат тези неща?”

Узнаването на тази информация за нас – широката публика, идваше по твърде заобиколен начин, например чрез решението на президента Труман да не издаде определени тайни на СССР. Преди няколко месеца, когато бомбата все още беше слух, широко разпространено бе убеждението, че разделянето на атома е проблем само за физиците, а когато те го решат, ново и разрушително оръжие ще е достъпно за почти всички. (Когато слухът се разпространи, се смяташе, че някой самотен лунатик в лаборатория би могъл да гръмне цивилизацията на парченца толкова лесно, колкото да запали фойерверк.)

Ако това беше вярно, целият ход на историята щеше да бъде внезапно променен. Различията между големите и малките държави биха били изтрити, а властта на държавата върху индивида би била значително намалена. Все пак от изявленията на президента Труман, и от разни други коментари върху тях, изглежда че бомбата е фантастично скъпа, а производството ѝ изисква огромни индустриални усилия. По този начин само три или четири държави в света имат възможностите да я направят. Тази особеност е от изключителна важност, защото може да означава, че ни отдалечава от преобръщането на историята, и просто ще засили очевидните тенденции от последните десетина години.

Обикновено се приема, че историята на цивилизацията е до голяма степен история на оръжия. По-специално връзката между откриването на барута и премахването на феодализма от буржоазията се отбелязва отново и отново. Все пак аз нямам съмнения, че можем да намерим изключения, но считам следното правило за принципно вярно: годините в които доминиращото оръжие е скъпо или трудно за производство, ще имат тенденция да бъдат периоди на деспотизъм, докато ако преобладаващото оръжие е евтино и просто, обикновените хора имат шанс. Така примерно танковете, бойните кораби и бомбардировачите в същността си са тиранични оръжия, докато пушките, мускетите, лъковете и ръчните гранати, в същността си са демократични оръжия. Сложното оръжие прави силните по-силни, а обикновените оръжия – поне докато не им е отговорено – дават остри нокти на слабите.

Великите години на демокрацията и националната самоопределеност са били години на мускета и пушката. След изобретяването първо на кремъчния ударник, а след това и на гилзата, мускетът бил сравнително ефективно оръжие, и в същото време толкова прост, че е можел да се произвежда почти навсякъде. Комбинацията от качествата му са направили възможна Американската и Френската революции, а народните въстания били доста по-сериозни начинания, отколкото могат да бъдат в наши дни. След мускета идва чупещата се пушка. Тя е била относително сложно нещо, но все още е можела да се прави в десетки страни – евтина, икономична на муниции и лесно внасяна контрабандно. Дори  най-изостаналите народи са можели винаги да се сдобият с пушки от едно или друго място. Така бурите, българите, абисинците, мароканците, дори тибетците, са можели да водят борба за независимост, понякога с успех. Но по-късно всяко развитие във военната технология е в полза на държавата срещу личността, и на индустриализираната страна срещу изостаналата. Има все по-малко и по-малко източници на власт. Още през 1939 само пет държави бяха способни да водят война на голямата сцена, а сега са само три, впрочем може би дори две. Тази тенденция е очевидна през последните години, и дори е отбелязана от някои наблюдатели още преди 1914. Нещо, което може да обърне тенденцията е откриването на оръжие, или по-общо – метод за борба, който не зависи от голяма концентрация на промишлени мощности.

От разни индикации се подразбира, че руснаците все още не притежават тайната за направата на атомната бомба; от друга страна, мненията се обединяват в идеята, че те ще я имат през следващите няколко години. И така пред нас имаме перспективата за две или три чудовищни супер-държави – всяка притежаваща оръжие, способно да изтрие милиони хора за няколко секунди, които разделят света помежду си. По-скоро прибързано се допуска, че това означава по-големи и кървави войни, и може би края на развитата цивилизация. Представете си, и наистина това изглежда като най-вероятното развитие, ако тези големи нации имат мълчаливо споразумение никога да не използват атомната бомба един срещу друг? Представете си, че те я използват (или заплахата от нея) срещу хора, които не могат да отвърнат? В този случай ние сме обратно там където бяхме преди, единствената разлика е че властта се концентрира във все по-малко ръце, а бъдещето за народите и потиснатите класи става още по-безнадеждно.

Когато Джеймс Бърнам пише “Управленската революция”¹, за много американци изглежда вероятно германците да спечелят европейската част от войната, и съвсем естествено е да предположат, че Германия, а не Русия ще доминира в Евразийската територия, докато  Япония остане господар на Източна Азия. Това беше грешна преценка, макар да не засяга основния аргумент. Географската картина на Бърнам се оказа вярна. Все повече и повече площта на земята бива парцелирана между три големи империи, всяка самостоятелна и с отрязан контакт с външния свят, и всяка управлявана под една или друга маскировка от самоизбираща се олигархия. Пазарлъците къде да се поставят границите все още продължават, и ще текат още няколко години, а третата от трите супер-държави – Източна Азия, доминирана от Китай все още е потенциална отколкото реална. Все пак несъмнено основната тенденция е тази, и всяко научно откритие през последните години я увеличава.

Някога ни казваха, че самолетът ще “премахне границите”, а всъщност откакто самолетът се превърна в сериозно оръжие, границите станаха съвсем непреодолими. Очакваше се радиото да допринесе за международно разбирателство и сътрудничество, но стана средство за изолация на една нация от друга. Атомната бомба може да завърши процеса като изземе от експлоатираните класи и народи всякаква способност за бунт, докато в същото време поставя притежателите на бомбата в позиция на военно равенство. Неспособни да се победят един друг, те по-скоро ще продължат да владеят света помежду си, и е трудно да си представим разстройването на този баланс, освен чрез бавни и непредсказуеми демографски промени.

През последните четиридесет или петдесет години г-н Хърбърт Уелс, а и други, ни предупреждаваха, че има опасност човекът да се самоунищожи със собствените си оръжия, оставяйки живи само мравките и разни стадни видове. Тази идея е поне мислима за всеки, който е виждал разрушените градове на Германия. И все пак гледайки света в цялост, стремежът от много десетилетия е не към анархия², а към възстановяване на робството. Изглежда сме се насочили не към генерално разграждане, а към една ужасно стабилна епоха, съвсем като робските империи от древността. Теорията на Джеймс Бърнам се обсъжда сериозно, но все още малцина обръщат внимание на идеологическите ѝ последици – това е вид светоглед, вид вяра и социална структура, която вероятно ще възтържествува в държава едновременно непобедима и в постоянно състояние на “студена война” със съседите си.

Ако атомната бомба се окаже нещо толкова евтино и лесно за производство, колкото велосипед или будилник, това може да ни запрати обратно във варварството, но може от друга страна да означава и края на националния суверенитет и силно централизираната полицейска държава. Ако бомбата е трудна и скъпа за производство колкото боен кораб, а както изглежда е така, това по-скоро ще сложи край на войните от голям мащаб, на цената на безкрайно продължаващ “мир, който не е никакъв мир”.

1945


[1] The Managerial Revolution: What is Happening in the World”, James Burnham, 1941
Бърнам е американски философ и политически теоретик. Най-известната му книга е “The Managerial Revolution” (Управленската революция) от 1941 г, в която предвижда, че Германия ще спечели войната в Европа. Основната му теория е, че капитализмът изчезва, но няма да бъде наследен от социализъм, а от централизирано общество управлявано от “мениджъри”, в което хората ще имат известна свобода, но в никакъв случай не може да се наречено демократично. През 1946 г.  Оруел пише есето “Second Thoughts on James Burnham” в което го критикува, но все пак изглежда приема някои от концепциите му за верни. Смята се, че работите на Бърнам са повлияли Оруел за написването на най-известната му книга – дистопията “1984” през 1949 г. – Бел. прев.

[2] Оруел използва думата “анархия” в точното и значение – “безвластие”, “без управител” т.е. анархията като противоположност на робството, а не популярната и неточна представа на думата като хаос и насилие. Не е ясно до каква степен има предвид анархията като политическа философия т.е. анархизъм. Макар и имащ симпатии към анархизма (вж. “Почит към Каталония”, Джордж Оруел, изд. Кванти, 2008), Оруел определя себе си като демократичен социалист, и в някои есета критикува анархизма, вж. “Politics vs. Literature: An Examination of Gulliver’s Travels“, 1946 – Бел. прев.

Публикувано в Литература, Философия | Етикети: , , | Коментирайте