Из “Земя на хората“, Антоан дьо Сент-Екзюпери:
Само когато сме свързани с нашите братя от една обща цел и която е извън нас, само тогава ние дишаме и опитът ни показва, че да обичаме — съвсем не значи да се гледаме един друг, но да гледаме заедно в една и съща посока. Не са другари ония, които не се свързват с едно и също въже, когато се изкачват към един и същ връх, на който отново се срещат. Ако не е така, защо изпитваме, дори в тоя век на удобството, такава пълна радост да споделяме последните си запаси от храна в пустинята? Колко струват срещу това предвижданията на социолозите? Всички измежду нас, които познават голямата радост на спасяванията при нещастие със самолет в Сахара, знаят, че всяко друго удоволствие е нищожно.
Затова може би днес светът започва да пука около нас. Всеки се унася в някоя вяра, която му обещава пълнота на неговото проявяване. Всички ние под най-противоречивите думи изразяваме едни и същи устреми. Различаваме се в методите, които са плодовете на нашите разсъждения, но не и в целите: те са еднакви.
Щом е така, нека не се учудваме. Тоя, който не е подозирал неизвестното, спящо в него, но е усетил, че то се пробужда един — единствен път в някакво подземие на анархисти в Барселона поради самопожертвуванието, поради взаимната помощ, поради мъртвешкия образ на справедливото възмездие, тоя човек ще знае вече само една истина: истината на анархистите. И онзи, който веднъж е караулил, за да охранява тълпа коленичили, изплашени млади монахини в манастирите на Испания, той пък ще умре за църквата.
Ако бихме споменали на Мермоз, когато той летеше към чилийските склонове на Андите със своята победа в сърцето, ако бихме му споменали, че се мами и че едно търговско писмо не струва може би той да излага живота си, Мермоз би ви се изсмял. Истината, това е човекът, който се раждаше в него, когато той летеше над Андите.
Ако искате да убедите оногова, който не отрича войната, че войната е ужасна, не се отнасяйте с него като с варварин: преди да го съдите, опитайте се да го разберете.
Помислете за оня офицер от юг, който командуваше през време на войната в Риф един преден пост, врязан като клин между две планини в размирните области. Една вечер той приемаше парламентьори, слезли от планините на запад. Пиеха чай, както се полага, когато избухна престрелка. Племената от планините на изток нападнаха поста. Капитанът поиска да изпрати неприятелските парламентьори, за да отиде да се бие, но те му отговориха: „Днес ние сме твои гости. Бог не позволява да те оставяме…“ И те се присъединиха към войниците, спасиха поста, после наново се покатериха към своето орлово гнездо. Ала в навечерието на деня, когато на свой ред те пък се готвеха да нападнат капитана, изпратиха при него хора.
— Оная вечер ние ти помогнахме…
— Вярно…
— Ние изгърмяхме заради тебе триста куршума…
— Вярно.
— Справедливо е да ни ги върнеш.
И истински благородник, капитанът не можеше да използува изгодата, която би имал от тяхното благородство. Той им върна куршумите, които те щяха да употребят срещу него.
Истината за човека е онова нещо, което създава от него човек. Когато някой е познал това достойнство на отношенията, тая честност в играта, взаимната почит, която задължава с цената на живота, и като сравни това възвисяване, до което е стигнал, с посредственото добродушие на демагога, който изразява братството си към същите араби с потупване по раменете, ласкаейки ги, като същевременно ги унизява, тоя човек, ако спорите с него, ще изпита към вас само една почти презрителна жалост. И ще има право.
Но вие също тъй ще бъдете прав да мразите войната.
