Този запис се получи много дълъг. Не беше това идеята, но вече го написах, пък е важно за мен да го маркирам, за да го имам занапред. Знам, че много от написаното след време ще ми се струва смешно, и това е една от причините да си го оставя така…
През юни за втори пореден път участвах в планинския супермаратон Витоша 100. Още миналата година бях решил това мероприятие да ми стане традиционно. И докато пред 2013 просто трябваше да разбера дали мога да завърша, без никакви други амбиции, то тази година очаквано исках да съм малко по-бърз. Отново започнах да карам късно – около месец и половина преди състезанието, но и времето беше лошо (всъщност това все още продължава). В началото на сезона стегнах колелото, сложих му по-добри V-спирачки, и твърдо бях решил да купя хубави гуми. Миналата година се пуснах с ужасните за планинско колоездене Conti Double Fighter 2, които са си почти градски гуми, но тогава и целта беше различна.
Поне от предишното лято ми се караше сериозно планинско колело, но някак си го избягвах – винаги ми е било интересно, и с времето става по-сложно да избягам от по-сериозното отношение. Аз просто съм си такъв – не мога да правя нещата на едно по-обикновено ниво – винаги трябва да е сериозно. Около 3 седмици преди състезанието реших, че ще си взема ново колело, а и карайки установих окончателно, че планинското колоездене е “моят спорт” – харесва ми едновременно това, че хем трябват физическа подготовка, хем специфични МТВ умения, а разнообразието на терените не оставя място за никаква скука.
Да се върна на гумите. След като реших, че ще сменя стария ми Drag ZX-2 след Витоша 100, който е много далеч от сериозно планинско колело (макар и с някои сменени компоненти), трябваше да си помисля дали искам истински гуми, или по-обикновени. Хубавите гуми са скъпи, но пък си мислех – взимаш по-добрите, и после ги слагаш на новото колело! Това ми се струваше съвсем логично тогава, но все още не се бях заровил надълбоко с избора на велосипед. В крайна сметка взех комбинацията Schwalbe Nobby Nic за отпред, и Racing Ralph за отзад, и то най-добрата версия (Snakeskin, TL ready) – изключително безсмислено в случая при това колело и слабите ми умения, но нали уж беше “инвестиция” в бъдещето – когато имам друго колело и мога да усетя хубавата гума. Всъщност пишейки този текст, старото колело е продадено, а новото е 29-er, тъй че си имам един комплект отлични 26 цолови гуми за продажба. 
Поне видях какво е добра гума.
Дори и съвсем начинаещ в сериозно каране, в крайна сметка хубавите гуми са винаги в полза, независимо на какво колело са сложени. Бях учуден как може да се кара. Досега основният ми опит по планините беше с оригиналните Кенда, с които съм купил Драг-а, а после с Контита-та, които пък въобще не трябваше да стъпват на пътека. Но аз си ги карах. С новите Швалбета правех каквото си поисках – спираха, завиваха силно наклонени, поемаха неравности, ставаше още по-интересно, без постоянно да съм на тръни къде гумата ще изтърве. В началото си играх да намеря най-ниското налягане с което можех да карам за моето тегло. Аз тежа малко над 100 кг, и в крайна сметка избрах 2.5 бара предна и 2.7 задна – нарочно карах брутално на места с остри камъни, за да видя дали ще направя “прищипване”, но нямаше никакъв проблем за над 300 км. Непосредствено преди старта ги смъкнах на 2.4 и 2.6 като реших, че това е минимума, който мога да си позволя. Знаех, че има риск от прищипване, но ако се случеше – просто щях да загубя 10 минути за смяна на гума, и да ги напомпя малко повече.
Около три седмици преди състезанието започнах да мисля и за педали с автомати. Това периодично ми се върти в главата още от преди – не толкова, че ще донесе огромно предимство, но просто исках да видя какво е. Всъщност и това с предимството го има – тежа много и съм изключително бавен в качванията, та когато нещо ти обещае 15-20% по-ефективно педалиране, започваш да се замисляш… Много хора твърдят, че трябва време за свикване, че не може просто така да се закачиш и след 2 седмици да отидеш на Витоша 100. Чуваш страховити истории за претрепали се хора, които не са се откачили от колелото. В крайна сметка аз вярвам, че трябва да се пробва – само това е начина да разбера дали е за мен или не. Затова и реших да го направя с новите “по-безопасни” click’r педали на Shimano, които уж откачат във всички посоки, с по-малко усилия и под по-малък ъгъл. Сложих ги, закачих се, и се оказа че не нито е страшно, нито опасно, а определено помагаше. Сега 2 месеца откакто карам закачен, мога да кажа, че помощта не е толкова в това, че ще стане много по-лесно въртенето, а няколко прости неща – когато си закачен към педала може да въртиш много по-лесно на високи каданси, краката ти са винаги там където трябва да бъдат, без да употребяваш усилия да ги държиш на точното място, може да се педалира или кара много по-лесно изправен, при нужда от бързо ускорение може да се “подръпва” педала и т.н. Естествено имаше недостатъци в началото, като трудното спускане по големи наклони. Това вече ми е значително по-лесно, но трябва време за свикване наистина, в настоящия момент би ми било трудно да привикна към обикновени платформи, макар да мисля да си купя и да ги ползвам периодично.
Седмица преди старта отидох да катеря ключовото изкачването към Тихия кът от старта. При над 1200 участника е добре да не изоставам точно там, и исках да проверя имам ли някакъв шанс да натисна малко повече, карайки и прав. Не знам какво съм си мислел, но естествено нямаше голяма вероятност при моите килограми дори опитвайки се да карам прав – компютърчето показваше отчайващите около 9 км/ч, което означаваше че ще съм в задната част на колоната, влизайки в най-сериозния трафик по единичната пътека към Кладница. Продължавах да откривам и недостатъците в колелото – 7-те скорости са доста неподходящи, и при по-големите баири не можех да успявам да държа високи обороти, съответно или се презорвах, или трябваше да бутам – не че не беше така и преди, но исках да проверя ще има ли полза от автоматите. Е, имаше, но не чак толкова, че да въртя като 70-80 килограмов човек. Бързи сметки показаха, че за да сложа 9 скорости ще ми трябват поне 160 лв. за компоненти – безсмислено, след като колелото на практика вече се продаваше. Явно щях да бутам отново…
Следващата стъпка беше планирането, и как да съм по-бърз от елементарни неща. Всъщност тук дължа едно уточнение – аз се състезавам само със себе си и собственото си време. Вярвам в спорта като едно пространство за самоусъвършенстване, но не и на състезание между его-та. От друга страна аз не мога да бъда на нещо наречено “състезание” и да не дам най-доброто от себе си, колкото и посредствено да е то в сравнение с други. Дори и да съм последен пак ще се опитам да се състезавам за нещо. В случая исках от миналогодишните ми 10ч50м да вляза в 8-мия час. Време безспорно слабо, но за мен добро. Нещо, което можеше да се промени с лекота беше намаляването на почивките. Миналата година имах много дълги спирания по пунктовете, които са ненужни. Спирах на всеки пункт за зареждане и хапване. Тогава беше страшна жега и постоянно допълвах с вода – имах два бидона по 750 мл на рамката. Сега реших да направя друго – да ползвам 1.5 л кемълбаг в раницата, а на рамката щях да оставя един 750 мл бидон с Isostar. По този начин можех да не спирам постоянно за пълнене, а с кемълбага се пие периодично по малко, значително по-удобно от бутилката. За храната – при очаквано време от 8-9 часа нямаше как да мина с няколко енергийни вафли, трябваше още нещо. По пунктовете би трябвало да има сандвичи, но аз просто си направих няколко половинки с бял хляб, малко маргарин и някакво филе. Доколкото знам само хляба е важен, но в крайна сметка исках да си ям сандвичите с филе, а не разни отвратителни гелове. Взех няколко енергийни бара Shimpanzee, и направих една опростена схема за ядене – трябваше да ям постоянно, нещо което вече бях научил, за да не ми свършват силите периодично. Планът беше приблизително на всеки пункт да ям по нещо (да речем половин енергиен бар) и между тях останалата половина. Естествено това не се получи точно така после, но идеята беше ясна – да се яде постоянно, затова по всяко време в джоба отзад трябваше да имам по един енергиен бар, който на по-леките участъци да консумирам докато си карам.
Малко за трасето. Тази година се очакваше значителна промяна и удължаване до точно 100 км с нов участък между Чуйпетлово и Ярлово, и ново спускане от Ярема към Брезите. Исках да мина предварително по тези места, но успях единствено на пътеката между Ярема и Брезите – за другото така и не остана време. Все пак 3 дни преди старта се разбра, че този участък се отменя и си остава старото спускане към Ярлово, а ще има нов от Ярлово до Брезите, който никога не е каран на Обиколката, но така и не се обяви къде точно.
Всъщност разказвайки предисторията не остана много за самото състезание. Този път старта беше в 6 часа – отвратително рано, а при моя късен часовник – още по-зле. Легнах максимално рано, но надали е било преди 23 часа, станах в 4 и 20, значи съм спал около 4 часа и нещо. Хапнах малко спагети и към 5, още по тъмно тръгнах към старта. Имам 15 минути до там, което е малко за загрявка и си знаех, че това ще ми е проблем ако искам да карам по-бързо в началото. 15 мин преди старта изядох половин енергиен бар по план (това всъщност си остана единственото нещо по план оттам нататък). Старта беше даден точно в 6, тръгнах и веднага се появи първия проблем, който изобщо не е нов – не ми включваше предния дерайльор на най-малкия венец. Тоя проблем го имах от известно време и бях забелязал, че става по-лошо при натоварване, което е логично понеже веригата е опъната много и пружината на дерайльора не може да я откачи от средния венец. Лошото е че изобщо не се опитах да го понастроя, очаквайки едва ли не да се оправи сам или поне да не ми създава големи ядове, както когато го карам в града. В петък вечерта го видях, че не работи добри, но реших, че такива настройки не е добре да се правят точно тогава без да тествам как работят известно време. За да включи трябваше да го побутвам с пета и внимателно да подбирам къде точно минавам на малкия венец, за да е за по-дълго време, и евентуално на равно. Прецених, че сега няма да спирам, а ще го оправям на пунктовете по-нататък. В началото се опитах да натисна и се появиха другите проблеми – не можех да си успокоя пулса в нормални граници. Знаех от опит, че ми трябват поне 40 минути докато тялото ми свикне и почне да “работи”, другото е че беше 6 часа – време в което нормално спя. Изглежда нямах друг избор освен да върна и да въртя колкото мога. Изпреварваха ме повечето хора – нещо изключително демотивиращо, но с тази тежест е трудно да бъде друго. Чак след Бялата вода започнах да изпреварвам изоставащи – явно това бяха тези които са се напъвали много. Спускането към Владая го минах сравнително бързо, макар да трябваше да намаля много на големия баир – с тези спирачки е доста трудно, особено при трафик, а автоматите не ми помагаха – все още ми беше доста напрегнато на големи наклони да съм закачен към колелото. Първият пункт го подминах, имах доста вода. На голямото качване към Водохващането бутах естествено, дори и сега с 10 скоростно колело въртенето там ми е много трудно. Изядох другата половина от енергийната вафла. На пътеката към Кладница естествено имаше задръстване и беше безпредметно да се изпреварва. Винаги ми е било чудно за оплакванията свързани с това място – зад мен караше групичка, която постоянно подмяташе подигравателни коментари как хората спирали едва ли не на всяко прагче и прочее. Как добре се карало в тоя участък, пък сме се влачили с 10 км. За мен има един единствен начин да си бърз там – просто влизаш в бързата група, която е минала час и нещо преди това. Ако си в бавната група, то си там защото там ти е мястото – дори и техническите проблеми не са оправдание, а част от състезанието…
На Кладница също подминах пункта и не спрях – все още имах вода в кемълбага. Оттук нататък ми се губи точно как съм ям – помня, че спирах на всеки пункт и изяждах по половин сандвич, а между пунктовете по половин енергиен бар (като пропуснах последните два – Симеоново и Драгалевци). Минаването покрай язовира мина нормално – опитвах се да въртя навсякъде и се радвам, че на много места, на които миналата година бутах, сега въртях, а често и изпреварвах по някой. На Бариерата спрях за пръв път – напълних кемълбага и ядох сандвич (може би цял). Тук бях решил и да напомпя гумите до почти максималното им налягане 3.5, за да е по-лесно при дългото и скучно качване по асфалта. Според трака съм спрял за 16 мин. като много време ми отне помпенето с малката помпа – не знам дали имаше някаква съществена полза от това, но е добре на тоя пункт да има хубава и бърза помпа.
Качването към Чуйпетлово е едно от големите предизвикателства на Обиколката, и си мисля, че предпоставка за добро време е това да се държи добра скорост точно там. Нещо, което е трудно предвид постоянното (и то прогресиращо) изкачване, жегата, а и умората която вече започва да се усеща осезаемо, а финалът е все още много далеч. Все пак не спирах за разлика от миналата година, въртях – седнал, прав – мисля че към края бутах малко. Бях бавен естествено, но толкова можех – средната ми скорост до горе беше 9 км/ч. На Чуйпетлово спрях за 10 мин – ядене и настройка на дерайльора – отпуснах малко лимитиращия винт, което не реши окончателно проблема, но все пак беше значително по-добре.
От Чуйпетлово до Ярлово нямаше нищо специално – спуснах като миналата година, схванаха ми се пръстите в края от стискане на спирачките и не беше особено приятно. На Ярлово налях вода в кемълбага, шишето с Изостар беше свършило и го презаредих. Следваше непознат участък, който според предварителните ми очаквания щеше да е по-труден от оригиналното трасе, което така или иначе си се води най-трудния от целия маршрут. Наистина веднага след отклонението по новия път се появиха доста сериозни наклони и бутането започна. Общо взето всички ограмната част хора около мен бутаха, тук там някои участъци се караха. Всички изглеждаха оклюмали, едно момче ме питаше колко още остава, гледайки че имам GPS – казвам му “Много, и все нагоре!” На GPS-а черният път, който следвахме се качваше някъде нагоре и после си мислех, че ще хванем една пътечка – оказа се че водачите в състезанието точно така са направили заради липсваща маркировка, но при нас вече беше оправена и ни вкараха в някаква пътека, която дори я нямаше на картата. Тук започнах и да усещам леки схващания и болки в мускулите на прасците – не чак толкова силни, но все пак доста неприятни. Нямах магнезий, затова спрях да пия вода и почнах само Isostar (в него има някакво количество магнезий), надявах се това да помогне плюс магнезия от енергийната вафла. А пътечката се оказа доста тежка – имаше даже и носене. Излязох на Ярема изморен, после се пуснах бързо и стигнах на Брезите за почти час и 50 минути от Ярлово – най-голямото време между два пункта.
Оттук следваше уж лесната позната обиколна пътека към София. Много е неприятно, че този иначе толкова приятен участък трябва да се кара при такава умора. Не съм запомнил много от спускането там, освен че ми беше много изморено вече, а се опитвах да натискам за да вляза в осмия час. Но силиците бяха свършили и натискането беше трудно. Помня, че ядох някакъв енергиен бар с надеждата да помогне малко, но не го усетих. Точно на серпентините се сетих, че в раницата бях сложил един сникерс за накрая, за да изцеди някакви последни сили (не съм сигурен, че това е добър избор), и там го изядох – правих някакви сметки, че ми остават 30 мин до 9-ия час, а имах някакви груби спомени, че от Драгалевци до финала го спуснах за около 18-20 мин. Щеше да е доста трудно, но дали заради сникерса или заради близостта на финала отнякъде ми излязоха нови сили и ми беше по-лесно. Пунктовете на Симеоново и Драгалевци естествено подминах без да спирам, от Драгалевци нататък ми е най-познато и карах колкото мога, помня, че едно момче ме изпреварваше някъде там и подвикна доволен “Колега, невероятна борба, невероятна борба за 695-ото място, а?”
Още в началото след басейна на Драгалевци видях, че няма как да вляза в 8-мия час, а на финала по спускането по асфалта изпреварих двама човека. Килата помагат надолу. Финиширах с време 9ч18мин, което е доста по-добре от миналата година, особено предвид по-дългото и трудно трасе, но общото ми усещане е, че не съм бил чувствително по-бърз от преди – и тогава бях със същото колело и приблизително същите възможности. Доволен съм, че не бях премазан от умора в края, нито пък някъде бях “блокирал” физически – по всяко едно време имах все още някакви сили, дори и накрая. За да бъда още по-бърз, ми трябва доста по-добра физическа подготовка и поне 15 килограма надолу… Ще видим как ще е занапред.
Надолу е частичната статистика от трак-а.
Старт - Тихия Кът 7.2 км, 51:12, 8 км/ч Тихия Кът - Владая 2.4 км, 9:33, 15 км/ч Владая - Водохващане 1.1 км, 18:15, 4 км/ч Водохващане - Кладница 11.9 км, 54:10, 13 км/ч Кладница - Бариерата 9.9 км, 39:48, 15 км/ч Почивка 1 на Бариерата пълнене на вода, помпане на гуми, ядене 16:19 Бариерата - Чуйпетлово 11.3 км, 1:12:43, 9 км/ч Почивка 2 на Чуйпетлово ядене, спадане на гуми, настройка на предния дерайльор 9:54 Чуйпетлово - Ярлово 8.6 км, 52:13, 10 км/ч Почивка 3 на Ярлово ядене, пълнене на вода, пълнене на Изостар 9:06 Ярлово - Брезите 13.6 км, 1:48:15, 8 км/ч (пускане Ярлово) 3.5 км, 9:46, 21 км/ч Почивка 4 на Брезите ядене, пълнене на вода 7:51 Брезите - Финал 23.9 км, 1:50:02, 13 км/ч (Драгалевци - Финал) 6.5 км, 22:59, 17 км/ч
