Тук пътят свършва в язовира:
Преминава се с ферибот в момента, а турците строят мост, който ще замени ферибота след време. На снимката горе се вижда едно БМВ. Това е Асим. Той също беше отседнал в Карадут в същия пансион и явно пътуваше в нашата посока. Говореше лош английски, но можеше да се разберем. Баща му е от малък град близо до Трабзон на Черно море и си идват всяка година в Турция. Всъщност Асим май си беше роден в Германия. Пътуваше из родината си, днес се беше запътил за Хасанкейф – древен град на река Тигър, който скоро ще бъде залят от нов язовир. След това нямаше много идея накъде иска да ходи.
Фериботът е уникален. Организация не съществува.
Стоим си на това място трите мотора и ние сме спокойни – имаме местен човек, който ще ни помогне в комуникацията. Обаче какво се случва? Стоим и чакаме, но Асим нищо не прави. Чака някакъв ред – някой да го повика. Аз почвам да се изнервям, понеже е жега и ферибота се пълни, а следващия ще е след повече от час. И тогава ми светна – ами той Асим си е германец, тук на него също му беше чуждо! Викнах на него и Силвия – айде да се товарим, и директно се паркирахме на ферибота без да питаме никой. Ако чакахме нямаше да се качим скоро.
Вече на ферибота, това са кюрди. Типично за тях е носенето на панталони тип потури:
Излизането също не беше лесно – трябваше да прибутаме моторите назад. Чудесно занимание за 40 градусова жега.
После поехме с Асим. Хасанкейф беше интересно място, бях чел за там. Но пък в тогавашната жега исках колкото се може по-бързо да се качим към Татван и ез. Ван, където би трябвало да е хладно. Преди да тръгнем ми се ходеше в Ирак, та тогава се чудех какви съм си ги мислил, като там сигурно ще е 50 градуса. Щяхме да караме с Асим поне до Батман.
Диарбекирската пустош. Не знам дали защото у нас няма подобни места, но дори и в това неприветливо място има някаква природна красота:
Това е в Диарбекир. Някаква демонстрация на кюрдите (там всъщност май всички са кюрди) със затваряне на главния път към Батман. Задръстване, жега и накрая това. Асим поразпита – казаха му, че не се знае кога ще освободят движението. Той въобще не си и помисли да минава. Стоейки сега и гледайки тая снимка се чудя с какъв акъл тогава не минахме директно. Сигурно нямаше да ни спрат.
Жегата беше толкова голяма, че или трябваше да се движиш, или да стоиш разсъблечен на сянка. Решихме да поемем на север и да хванем другия път, който е в лошо състояние според местните, но поне щяхме да се движим. Накрая под мъдрото ръководство на ГПС-а се забихме в някакъв краен квартал, без шанс да излезем на пътя. Асим предложи да се върнем – може да махнат блокадата, пък и на него от там му беше доста по-кратко.
Все още не бяха освободили пътя, а ние намерихме единствената сянка. Термометърът вече показваше 43.1 градуса.
След трийсетина минути мина някаква процесия с коли и всички свиреха и им подвикваха. Така и не разбрахме какво точно става. Асим беше поразпитал и се опита да обясни, но с неговия английски нищо не разбрах. Някакви кюрди, които отиват в Германия и няма да могат повече да се върнат в Турция, защото са осъдени или нещо такова. Това разбрах аз, но може и изобщо да не е точно така.
За да може да караме в тая жега започнахме да спираме на всеки 30-40 минути на бензиностанция. Чудно е как организмът малко по малко се нагажда, и ако в началото едвам си понасял жегата – накрая почваш да свикваш. Спирахме – наплискваш се със студена вода, по тия места има специални чешми с хладилници, които пускат студена вода. Може дори да се полееш – така или иначе изсъхваш за секунди. Аз всеки път пиех някакъв сок и вода, и хапвах малко сладко. Силвия пиеше коли и чайове. Преживява се. Всъщност най-много помага турски чай – неслучайно там се наливат постоянно с него.
Дежурната снимка с табелата на Батман:
Малко след това спряхме на бензиностанция. Разбрахме, че никаква жега не е сега – миналата седмица било 50 градуса, а Батман бил известен като най-горещото място в Турция. Хората се оплакаха, че откакто е почнала войната в Сирия им е спрял алъш-вериша със сирийците, и това изобщо не ги радваше.
Това е качването към Татван и ез. Ван, което се намира 1200 м по-високо от Батман:
Още в Карадут собственика на пансиона беше набрал по телефона някакъв негов авер с хотел в Татван. Явно много хора пътуваха по подобен маршрут, е практика да си пращат клиенти един на друг. Цената беше добра, така че се запътихме към тоя хотел. Единственото притеснително беше, че сме на петия етаж на някаква стара сграда, а там разрушителните земетресения не са рядкост. Асим пристигна малко след нас, беше разглеждал Хасанкейф – интересно място съдейки по снимките му.
А Татван беше доста модерен град – с всякакви магазини, молове и т.н. Срещаха се и доста жени без забрадки, което си е рядкост по на юг.
С Асим се разбрахме да караме следващите дни заедно. Той нямаше конкретен план, а нашия маршрут му се видя добър – минаваше близо до града на баща му на Черно море – и щеше да се прибере скоро.
По-рано през деня той спомена, че е механик. Сега започна да разказва, че освен това БМВ има още пистов GSX-R, и някакво ендуро – всичките нови. И аз от нездраво любопитство взех да го разпитвам, какъв точно механик работи. “Аз работя в AMG, чували ли сте AMG?” Това обясняваше всичко. В момента се занимавал със сглобяването на двигатели, като е минал всички стъпала за да стигне до тук. Следващата най-трудна работа е скоростната кутия. Разказа много интересни истории как тестват автомобилите на писта, как се тестват климатиците в Долината на смъртта в САЩ …