За баба

</p><br /><br /><p>		Това е баба ми Марийка с ученици, може би около 1950-та година. Умря преди няколко месеца на 90 години. Тя е първия будител за мен, понеже ме будеше рано сутрин да си уча уроците, аз естествено недоумявах тогава. Помня разни неща някъде от около 1986-та, а баба тогава вече се бе пенсионирала. Все пак в съзнанието ми изникват учениците, които постоянно идваха да им дава уроци, да им обяснява къде се пишат запетайки, къде пълен член. Сега пресмятам, че заради относителното си дълголетие е успяла да изучи поне три поколения. Спомням си, разправяше ми историята си за първия ѝ работен ден – било през 46-та или 47-ма, а тя току що завършила института в Шумен, по разпределение попада в някакво затънтено село в Полскотръмбешката околия (на едва петдесетина км, които тогава се пътували за един ден). Пристигайки там в късна вечер кметът я настанил на квартира, и от другия ден – учителка в селото. Тогава не било като сега – само на петдесет километра, но изкарала цяла зима без да се прибере. И после – 40 години учителка. В моите представи всички ѝ бяха ученици. Даже помня, че тази толкова велика фигура в детските ми спомени – спасителя на градския басейн – и той ѝ беше ученик. Въобще, тогава си мислех, че тя всичко може да уреди чрез някакви си “ученици”. Понякога ги виждах – притеснени батковци, а баба им се кара, и им обяснява как се пише грамотно. Естествено, тогава ми е било досадно – какви са тия хора, които моята баба ще учи.

Не знам дали и аз ѝ бях ученик. Тя разбира се ме гонеше да уча, но аз никога не съм бил сериозен в училище. Но ми разправяше, че всъщност най-добрите ученици не успявали после в живота, а сега не си спомням дали имаше обяснение за това. Съжалявам, че толкова много неща е разказвала, а аз нищо не съм записал, и всичко съм забравил. Записвайте си, недейте като мен. Дори сега с ужас установих, че съм затрил копието от последната ѝ тетрадка, а там даже със страховете си беше събрала разни уроци, макар те вече да не бяха толкова за запетайките, колкото за живота… А 90 годишният живот – ех, какво чудо е това! Трябваше да слушам по-добре и да си записвам.

Видях я жива последно преди почти година. На 90 години всички илюзии се изпаряват, а най-сериозното предизвикателство е смъртта. Баба го знаеше и все пак изпитваше страха на ученик пред черната дъска, едновременно с това искаше да живее и още, и още, и още. Обясняваше ми, че не бива да се пише и казва “адски хубаво”, понеже адското не може да бъде хубаво, и двете думи си противоречат. И искаше да проумее случващото се. Питаше ме какво става със света, накъде отива. А аз ѝ казах, че тя трябва да ми обясни това – беше преминала през всичко, което може да се види – нелек живот, една световна война, монархии, комунизми, демокрации, капитализми. Но тя не знаеше. Разправяше само, че лошите неща ги има, понеже всички хора искат много. Казваше, че е научила от живота си, че важните неща са много простички, а хората губят твърде много усилия за глупости.

И все пак, човек не умира напълно докато има кой да помни, а учителите ги помнят много дълго…

P.S. Сега ще трябва да си проверя правописа няколко пъти. За всеки случай ще се застраховам – ако има отвъден свят, и баба чете блога – никак няма да е доволна да види липсващите запетайки. :)

Публикувано в Мисли, Разни | Коментирайте

Вие и атомната бомба

Публикувам мой превод на есето “You and the Atomic Bomb” на Ерик Аpтър Блеър (Джордж Оруел) излязло за пръв път във в. “Трибюн” на 19 октомври 1945 г. – само 2 месеца след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. Това е един от образците на оруеловата публицистика – писателят, който искаше да превърне политическото писане в изкуство. И така, преведох това есе, воден точно от духът на Оруел – търсех корена на думите “студена война”, които се появяват за пръв път именно в този текст. Още преди 70 години той с безпощадна точност е дефинирал генезиса на този термин. Тук виждаме и неговото разбиране за истинската демокрация, няколко интересни думички като”самоизбираща” олигархия, и други… Приятно четене.


Вие и атомната бомба

Виждайки колко вероятно е да бъдем взривени на парчета от нея през следващите пет години, атомната бомба не е събудила чак толкова много дискусии, колкото може да се очаква. Вестниците публикуваха множество диаграми на протони и неутрони правейки нещо, не много полезни за обикновения човек, и повтаряйки често безполезното твърдение, че бомбата “би трябвало да бъде поставена под международен контрол”. Но е чудно, че почти нищо не е споменато, поне в печата, по въпроса, който е от най-спешен интерес за всички ни – “Колко трудно е да се произведат тези неща?”

Узнаването на тази информация за нас – широката публика, идваше по твърде заобиколен начин, например чрез решението на президента Труман да не издаде определени тайни на СССР. Преди няколко месеца, когато бомбата все още беше слух, широко разпространено бе убеждението, че разделянето на атома е проблем само за физиците, а когато те го решат, ново и разрушително оръжие ще е достъпно за почти всички. (Когато слухът се разпространи, се смяташе, че някой самотен лунатик в лаборатория би могъл да гръмне цивилизацията на парченца толкова лесно, колкото да запали фойерверк.)

Ако това беше вярно, целият ход на историята щеше да бъде внезапно променен. Различията между големите и малките държави биха били изтрити, а властта на държавата върху индивида би била значително намалена. Все пак от изявленията на президента Труман, и от разни други коментари върху тях, изглежда че бомбата е фантастично скъпа, а производството ѝ изисква огромни индустриални усилия. По този начин само три или четири държави в света имат възможностите да я направят. Тази особеност е от изключителна важност, защото може да означава, че ни отдалечава от преобръщането на историята, и просто ще засили очевидните тенденции от последните десетина години.

Обикновено се приема, че историята на цивилизацията е до голяма степен история на оръжия. По-специално връзката между откриването на барута и премахването на феодализма от буржоазията се отбелязва отново и отново. Все пак аз нямам съмнения, че можем да намерим изключения, но считам следното правило за принципно вярно: годините в които доминиращото оръжие е скъпо или трудно за производство, ще имат тенденция да бъдат периоди на деспотизъм, докато ако преобладаващото оръжие е евтино и просто, обикновените хора имат шанс. Така примерно танковете, бойните кораби и бомбардировачите в същността си са тиранични оръжия, докато пушките, мускетите, лъковете и ръчните гранати, в същността си са демократични оръжия. Сложното оръжие прави силните по-силни, а обикновените оръжия – поне докато не им е отговорено – дават остри нокти на слабите.

Великите години на демокрацията и националната самоопределеност са били години на мускета и пушката. След изобретяването първо на кремъчния ударник, а след това и на гилзата, мускетът бил сравнително ефективно оръжие, и в същото време толкова прост, че е можел да се произвежда почти навсякъде. Комбинацията от качествата му са направили възможна Американската и Френската революции, а народните въстания били доста по-сериозни начинания, отколкото могат да бъдат в наши дни. След мускета идва чупещата се пушка. Тя е била относително сложно нещо, но все още е можела да се прави в десетки страни – евтина, икономична на муниции и лесно внасяна контрабандно. Дори  най-изостаналите народи са можели винаги да се сдобият с пушки от едно или друго място. Така бурите, българите, абисинците, мароканците, дори тибетците, са можели да водят борба за независимост, понякога с успех. Но по-късно всяко развитие във военната технология е в полза на държавата срещу личността, и на индустриализираната страна срещу изостаналата. Има все по-малко и по-малко източници на власт. Още през 1939 само пет държави бяха способни да водят война на голямата сцена, а сега са само три, впрочем може би дори две. Тази тенденция е очевидна през последните години, и дори е отбелязана от някои наблюдатели още преди 1914. Нещо, което може да обърне тенденцията е откриването на оръжие, или по-общо – метод за борба, който не зависи от голяма концентрация на промишлени мощности.

От разни индикации се подразбира, че руснаците все още не притежават тайната за направата на атомната бомба; от друга страна, мненията се обединяват в идеята, че те ще я имат през следващите няколко години. И така пред нас имаме перспективата за две или три чудовищни супер-държави – всяка притежаваща оръжие, способно да изтрие милиони хора за няколко секунди, които разделят света помежду си. По-скоро прибързано се допуска, че това означава по-големи и кървави войни, и може би края на развитата цивилизация. Представете си, и наистина това изглежда като най-вероятното развитие, ако тези големи нации имат мълчаливо споразумение никога да не използват атомната бомба един срещу друг? Представете си, че те я използват (или заплахата от нея) срещу хора, които не могат да отвърнат? В този случай ние сме обратно там където бяхме преди, единствената разлика е че властта се концентрира във все по-малко ръце, а бъдещето за народите и потиснатите класи става още по-безнадеждно.

Когато Джеймс Бърнам пише “Управленската революция”¹, за много американци изглежда вероятно германците да спечелят европейската част от войната, и съвсем естествено е да предположат, че Германия, а не Русия ще доминира в Евразийската територия, докато  Япония остане господар на Източна Азия. Това беше грешна преценка, макар да не засяга основния аргумент. Географската картина на Бърнам се оказа вярна. Все повече и повече площта на земята бива парцелирана между три големи империи, всяка самостоятелна и с отрязан контакт с външния свят, и всяка управлявана под една или друга маскировка от самоизбираща се олигархия. Пазарлъците къде да се поставят границите все още продължават, и ще текат още няколко години, а третата от трите супер-държави – Източна Азия, доминирана от Китай все още е потенциална отколкото реална. Все пак несъмнено основната тенденция е тази, и всяко научно откритие през последните години я увеличава.

Някога ни казваха, че самолетът ще “премахне границите”, а всъщност откакто самолетът се превърна в сериозно оръжие, границите станаха съвсем непреодолими. Очакваше се радиото да допринесе за международно разбирателство и сътрудничество, но стана средство за изолация на една нация от друга. Атомната бомба може да завърши процеса като изземе от експлоатираните класи и народи всякаква способност за бунт, докато в същото време поставя притежателите на бомбата в позиция на военно равенство. Неспособни да се победят един друг, те по-скоро ще продължат да владеят света помежду си, и е трудно да си представим разстройването на този баланс, освен чрез бавни и непредсказуеми демографски промени.

През последните четиридесет или петдесет години г-н Хърбърт Уелс, а и други, ни предупреждаваха, че има опасност човекът да се самоунищожи със собствените си оръжия, оставяйки живи само мравките и разни стадни видове. Тази идея е поне мислима за всеки, който е виждал разрушените градове на Германия. И все пак гледайки света в цялост, стремежът от много десетилетия е не към анархия², а към възстановяване на робството. Изглежда сме се насочили не към генерално разграждане, а към една ужасно стабилна епоха, съвсем като робските империи от древността. Теорията на Джеймс Бърнам се обсъжда сериозно, но все още малцина обръщат внимание на идеологическите ѝ последици – това е вид светоглед, вид вяра и социална структура, която вероятно ще възтържествува в държава едновременно непобедима и в постоянно състояние на “студена война” със съседите си.

Ако атомната бомба се окаже нещо толкова евтино и лесно за производство, колкото велосипед или будилник, това може да ни запрати обратно във варварството, но може от друга страна да означава и края на националния суверенитет и силно централизираната полицейска държава. Ако бомбата е трудна и скъпа за производство колкото боен кораб, а както изглежда е така, това по-скоро ще сложи край на войните от голям мащаб, на цената на безкрайно продължаващ “мир, който не е никакъв мир”.

1945


[1] The Managerial Revolution: What is Happening in the World”, James Burnham, 1941
Бърнам е американски философ и политически теоретик. Най-известната му книга е “The Managerial Revolution” (Управленската революция) от 1941 г, в която предвижда, че Германия ще спечели войната в Европа. Основната му теория е, че капитализмът изчезва, но няма да бъде наследен от социализъм, а от централизирано общество управлявано от “мениджъри”, в което хората ще имат известна свобода, но в никакъв случай не може да се наречено демократично. През 1946 г.  Оруел пише есето “Second Thoughts on James Burnham” в което го критикува, но все пак изглежда приема някои от концепциите му за верни. Смята се, че работите на Бърнам са повлияли Оруел за написването на най-известната му книга – дистопията “1984” през 1949 г. – Бел. прев.

[2] Оруел използва думата “анархия” в точното и значение – “безвластие”, “без управител” т.е. анархията като противоположност на робството, а не популярната и неточна представа на думата като хаос и насилие. Не е ясно до каква степен има предвид анархията като политическа философия т.е. анархизъм. Макар и имащ симпатии към анархизма (вж. “Почит към Каталония”, Джордж Оруел, изд. Кванти, 2008), Оруел определя себе си като демократичен социалист, и в някои есета критикува анархизма, вж. “Politics vs. Literature: An Examination of Gulliver’s Travels“, 1946 – Бел. прев.

Публикувано в Литература, Философия | Етикети: , , | Коментирайте

За негласуванете и гласуването

Преди време прочетох в едно сериозно издание следния текст: “… Луксът да не гласуваме и досега си го плащахме през бандитските застраховки, корумпираната приватизация, бетонираното Черноморие, фалшивите пътни ремонти, откраднатите детски градини, стимулираната ромска раждаемост, закритите болници и др. Ако не разбираме връзката между участието си в изборите и горните безобразия, значи сме пациенти, а не граждани“. Покрай избори подобни анализи често могат да се видят из медии, блогове, вестници, и са особено популярни за споделяне в социалните мрежи.

“…пациенти, а не граждани..”. Това е интересно, и стряскащо. И така, ако уверено обявим негласуващите за пациенти, може да приемем, разбира се с известно преувеличение, че те са натикани в категорията на злото. Те трябва да бъдат “излекувани” от негласуването си за да станат отново граждани. Гласуването – като добро, а негласуването – като зло и пречка към доброто, “нормалното” общество. Тук вече имаме морална позиция по отношение на гласуването и негласуването. Много от застаналите на страната на “доброто”, смело обявяват другите за “не-граждани”. Политическата добронамереност, оставена без граници, неминуемо започва да противоречи на себе си. Авторът решава, че гласуването при представителната демокрация е единствения добър ход, дълг на всеки гражданин на държавата, той приема това за абсолютно правилно. Едновременно с това, непоставяйки граници на добронамереността си, не само обижда, а и затваря в една морална категория огромна част от хората, с които трябва да живее. Минавайки тази линия, не успява да осъзнае, че отрича демокрацията, заради която е толкова добросъвестен в началото. Не закъснява по-нататък и идеята за задължително гласуване, като евентуално решение за “по-добра демокрация”.

Разбира се сега мнозина имат различни дефиниции за демокрация, и всеки споделя някакво лично виждане. С просто око са видими противоречията свързани с идеите за задължително гласуване или пък още по-несъвместимия “ценз” за гласуване¹. Но какъв ценз, какво значи ценз? Аз може да поискам всеки непрочел няколко тома на Платон, да не се приближава до урна. За други може би достатъчно ще е прочитането на Винету. А ако утре мнозинството от гласуващи реши, че негласуващите са пациенти и им устрои специални клиники?

Гласуването е избор, негласуването също. За мен демокрацията би следвало да бъде пространство, в което всеки има избор. Всеки, без изключение! Изборът на гласуващия и негласуващия може да предопредели по-лошо или по-добро правителство (ако изобщо може да се каже, че има добри правителства), може да подобри или съсипе община, предприятие, държава, семейства и хора. Демокрацията трябва да е едно пространство, което не създава диктатура на мнозинството, а тъкмо обратното – защитава и най-малката част на обществото.

За мен демокрацията не е – моята партия да е на власт, а вашата не, понеже е лоша. Демокрацията не е “нормална държава” (каквото и да разбирате под това определение). Демокрацията не е пазарна икономика. Демокрацията не е диктатура на мнозинството. Демокрацията не е парламентарни избори. Демокрацията е много по-тежка за носене, тя е като свободата – няма никакво щастие в нея. И това наистина не означава, че вашата или моята партия, като най-добра за мен, трябва да спечели и да разпространи доброто, обявявайки останалото за зло, отричайки по този начин себе си.

Представителната демокрация през последните сто години показва, че е навярно най-добрата форма на обещание за промяна, която всъщност нищо не променя. Негласуващите са самотници,  но тяхната самота намалява с всеки изминал ден. Те се бунтуват, макар да знаят, че техния бунт е обречен на временен неуспех. Те знаят, че демокрацията, която им се предлага в красива опаковка е фалшива. Негласуването е единствения им избор, за да не се съгласят със спрялото време, да изкрещят техния избор с оглушително мълчание.

Аз правя своя избор да не гласувам, и съм толкова виновен за състоянието на обществото, държавата или общината колкото и гласуващия, също направил своя избор. “Когато всички станем виновни, тогава ще имаме демокрация.². И все пак не ми е приятно да ме наричат пациент.

_________________

¹ Думата “ценз” са споменава от Платон в “Държавата”, в диалога за олигархията. Според Платон оригархията създава две държави – една на бедните, и една на богатите, които управляват с “имуществен ценз” т.е. богатството си. Според него управляващите богати и управляваните бедни неминуемо ще изпаднат в антагонизъм.

² Албер Камю (1951), “Разбунтуваният човек”

 

Публикувано в Мисли, Разни, Философия | 4 Коментара

Витоша 100 и други МТВ истории

Този запис се получи много дълъг. Не беше това идеята, но вече го написах, пък е важно за мен да го маркирам, за да го имам занапред. Знам, че много от написаното след време ще ми се струва смешно, и това е една от причините да си го оставя така… Има още

Публикувано в MTB | Коментирайте

Робер Дуано

											За Робер Дуано бях решил да пиша отдавна – поне откакто си купих една книга с негови снимки. В Уикипедията – съвсем като Бресон – го водят “пионер на фотожурналистиката”. Но аз не виждам почти никаква фотожурналистика в много от неговите снимки (или поне не по начина по който го разбираме сега). Всъщност Дуано е бил професионален фотограф цял живот – започва да снима през 1932 година (когато е на 20 години), през 1934 вече е на щат в Рено, след това снима фото истории, а след 1948 снима мода и звезди във Вог и други списания. Интересното при Дуано, обаче, е че той всъщност е известен със снимките си направени след работа. Аз съм виждал едва 2-3 негови “професионални”снимки.

Дуано става наистина известен с тази снимка Le baiser de l’hotel de ville (The Kiss) за сп. Life през 1950:</p><p>

“Париж е театър, където си запазвате място срещу губене на време. И аз още чакам.”, казва Дуано. Една голяма част от кадрите му са всъщност от Париж. Но те не приличат на суровата фотожурналистика на Робърт Капа, нито на безкомпромисната композиция и баланс на Бресон. За мен Дуано има един един характерен отпечатък на “обикновеност”, както той сам казва, че снима “обикновени жестове на обикновени хора в обикновени ситуации.”

Казват, че Дуано използва много хумора и иронията, и той го потвърждава – “Хуморът е форма на сдържаност, начин да не описваш нещата, да ги докосваш деликатно – с намигване. Хуморът е едновременно и маска, и благоразумие, място където да се скриеш. Просто подсещаш нещо с възможно най-лекичка и пародийна нотка. Изглежда нищо не е казано, но всичко е съвсем ясно…”

“Има дни, в които просто гледането е щастие. Чувстваш се толкова обогатен, възторгът е толкова силен, че искаш да го споделиш.” Светът който Дуано иска да види е “… свят в който хората са приятни, в който ще открия топлотата, която искам да почувствам. Снимките ми са доказателство, че такъв свят може да съществува… В края на краищата няма нищо по-субективно от обектива.”

																																												   </p><p>

																																																																																																			</p><p>

Публикувано в фотография | 2 Коментара

Иво Андрич и неговия Травник

Преди месец бяхме в Босна. Още преди време разбрах, че за да усетиш едно място, вместо да четеш история, има по-пряк път и той е художествената литература. Естествено, когато става дума за Босна и Балканите, няма как да прескоча Иво Андрич.

“Травнишка хроника” с подзаглавие “Консулските времена” Андрич пише по време на Втората световна война. Романът (или хрониката) разказва за реални събития от началото на 19 век в Травник, когато в града е имало френско и австрийско консулство. Всъщност историята за мен е изключително интересна, авторът вплита едновременно въображението си и документални събития – докато е бил в Париж, прекарва огромна част от времето проучвайки документите от Босна и четейки докладите на френския консул Давил, главен герой в “Травнишка хроника”.

Още в началото на книгата усетих нещо много познато, изпитах някаква близост с историята, и не можех да разбера защо. Причината беше проста – мекия разказвачески глас на Андрич, който излагаше събитията без украса, такива каквито са – едновременно твърдо, но без насилието, характерно за слабите критици и писатели, беше твърде близък до Камю. И също като него не оставяше вратата отворена за една надежда, каквато не съществува, или по-скоро в която според него не би трябвало да се вярва. Светлозар Игов казва за Адрич “От “жестоките закони на живота” няма спасение в историческия и земния свят. Този свят е поприще на злото и насилието, на вечна – осъдена на неуспех – битка на човека с историята и със смъртната му съдба. Това разбиране не прави Андрич – както и Камю – привърженик на някаква историческа пасивност, но не го и прави исторически оптимист.” И да, това беше – Адрич е писател екзистенциалист, навярно Камю би го нарекъл абсурден писател. Разбира се близостта му с Камю и Сартър е доста спорна, още повече че вероятно той никога не ги е чел, не и преди да напише “Травнишка хроника” и “Мостът на Дрина”. И все пак това обозначава една интелектуална близост сред група от големи мислители по онова тежко време на световните войни. И това, което ми дава право да го приближа толкова до Камю е всъщност посоката на дълбоките му разсъждения – “Травнишка хроника” дълбае навътре в душата на Босна и на отделния човек, и макар да мога с убеденост да кажа, че е философска, то все пак липса оная тежка за носене дълбочина която виждаме при чистата философска проза като “Падането” или “Чужденецът” (А. Камю). В тази посока на мисли, Андрич е много по-достъпен за масовия читател, като успява все пак да му предаде философските си идеи.

Оруел казваше, че всяко некадърно творчество, бива наказано от времето. Тук е обратното – плашещото в “Травнишка хроника”, е че тя изглежда все по-близка до съвремието. Събития отпреди 200 години са съвсем идентични в същността си с настоящите. Когато виждаме съвременните войни за ресурси, Украйна, газопроводите, Русия и САЩ, и как същите неща са се случвали в травнишките консулски времена преди толкова много време, то няма как идеята за обречеността и безнадежността на съдбата да не излезе напред.

Друг голям план от творчеството на Андрич е неговата Босна – роден в Долац (до Травник), в хърватско католическо семейство, в родината си той е най-малкото противоречив, особено след разпада на Югославия. За Андрич казват (от книгата на Велко Милоев – “Салата от глухарчета. Босна между две войни.”), че хърватите съжаляват че се е родил хърватин, а е писал като сърбин, сърбите съжалявали че се е родил хърватин, а не сърбин, а бошняците съжалявали че изобщо се е родил. Много е трудно да говоря за това, но си мисля, че Иво Андрич е показал на народа си всички опасности, които могат да му се случат, нещо като наръчник какво да правят и какво не, и все пак едва две десетилетия след смъртта му войната не беше предотвратена. Големите писатели, изглежда по повелята на абсурда, винаги са могли само да предупреждават, но не и да правят историята. Нея други я правят, а те вероятно не са чели нито “Травнишка хроника”, нито “Мостът над Дрина”…

И така, на двете противоположни страни на Травник – къща срещу къща – отсега живееха двамата консули със семействата си и сътрудниците си. Това бяха двама души, предварително определени и изпратени тук да бъдат противници, да се съревновават и борят, пред властта и народа да поддържат интересите на своя двор и своята страна и колкото могат да увреждат интересите на противника. И това те вършеха, вече видяхме и още ще видим, всеки както най-добре умееше, според темперамента, възпитанието и възможностите си. Често се бореха злъчно и безогледно, като забравяха всичко и се отдаваха изключително на личните си нагони за борба и самозапазване като нахвърлящи се с настървение един срещу друг петли, които невидими ръце са пуснали на тази тясна и сенчеста арена. Всеки успех на единия беше неуспех за другия, а всеки неуспех – малък триумф. Ударите, които получаваха, прикриваха или подценяваха и пред самите себе си, а ударите, които нанасяха на противника, преувеличаваха и изтъкваха в докладите си до Виена или Париж. Изобщо в тези доклади консулът-противник и неговата дейност се представяха само в черни краски. В тях тези двама грижовни бащи и тихи граждани, вече на възраст, изглеждаха на моменти страшни и окървавени като разбеснели аслани или мрачни макиавелисти. Поне те така взаимно се рисуваха, подмамени от собствената си тежка участ и залъгвани от необикновената среда, в която бяха хвърлени и в която и двамата бързо губеха чувство за мярка и усет за реалност.

И нехристиянските, източните държави също воюват – прекъсна го Давил.
- Воюват. Само с тази разлика, че ислямските държави воюват без лицемерие и противоречия. Те винаги са смятали войната като важна част на мисията си в живота. Ислямът изобщо идва в Европа като воюваща страна и до днес се е задържал в нея или чрез войните си, или благодарение на войните, които християнските държави водят помежду си. А християнските държави, доколкото ми е известно, осъждат войната до такава степен, че отговорността за всяка война винаги прехвърлят една на друга и въпреки че осъждат войните, не престават да ги водят.

Лъжата е смесена с истината, мислеше си Давил, …, всичко така е смесено, че никой не можеше нищо да разпознае, но едно е известно: всичко се руши.

Това беше онзи голям страх, невидим и неизмерим, но всемогъщ, който от време на време сполетява човешките общности и ги прегъва или откъсва всички глави. Тогава много хора, заслепени и обезумели, забравят че има разум и храброст, че всичко в живота преминава, че човешкият живот както и всяко друго нещо има своята стойност, но че тази стойност не е безгранична. И така, измамени от временната магия на страха заплащат голия си живот много по-скъпо, отколкото той струва, вършат подли и низки дела, унижават се и се излагат на позор, а когато мигът на страха отмине, виждат че са изкупили живота си с много висока цена или че дори не са били застрашени, а само са се поддали на непреодолимата измама на страха.

И все пак трудно е човек да не мисли, да не си спомня, да не вижда. Двадесет и пет години изминаха в търсене на “средния път”, който трябваше да донесе спокойствие и да осигури на личността онова достойнство, без което не може да се живее. Двадесет и пет години той вървеше, търсеше и намираше, губеше и отново печелеше от едно “увлечение” до друго, а сега, преуморен, разкъсан в себе си, изхабен, бе стигнал до точката, от която тръгна, когато беше на осемнадесет години. Значи, всички пътища само привидно са вървели напред, а всъщност са водили в кръг като измамни лабиринти от източните приказки и са го довели такъв уморен и малодушен на това място, между тия накъсани хартии и разхвърляни копия на писма, до точката, от която пак започваше кръг, както от всяка друга точка в кръга. Значи, средният път, онзи правият, който води напред, към постоянството, не съществува, а всички вървим в кръг, все по един и същ път, който ни мами, само се сменят хората и поколенията, които пътуват, непрекъснато мамени. Значи заключваше неговата уморена и погрешна мисъл, изобщо няма път и това, където сега трябваше да го поведе, клатушкайки се, неговият хром закрилник, всевластният княз Беневентски, е само част от този кръг, който целият е безпътие. Само се пътува. А смисълът и достойнството на това пътуване съществуват само дотолкова, доколкото умеем да ги намерим сами в себе си. Няма ни път, ни цел. Само се пътува. Човек пътува, изхабява се и се уморява.

Четири вери живеят на това тясно, хълмисто и оскъдно парче земя. Всяка от тях се смята за единствено достойна и изключва другите. Всички живеят под едно небе и от една земя, но центърът на духовния живот на всяка една от тези четири групи е далече в чуждия свят, в Рим, Москва, Цариград, Мека, Ерусалим и бог знае къде още, но само не там, където се ражда и умира. И всяка една от тях смята, че нейното благоденствие и изгода са възможни само ако останалите четири групи губят и изостават и че всеки техен напредък може да бъде само в нейна вреда. Всяка една от тях е издигнала нетърпимостта в най-голяма добродетел, всяка очаква спасение някъде отвън, и то всяка от противоположна посока.

Та Бонапарта тук, та Бонапарта там. Та това ще направи, та това няма да направи. Светът му беше тесен: за силата му нямаше мярка и карар. … Едни се хванаха за полата на френския, други – на австрийския консул, трети очакваха московци. … А ето и това беше и отмина. Вдигнаха се царете и разгромиха Бонапарта. Консулите ще изчистят Травник. Ще ги споменават още някоя година. Децата на брега ще си играят на консули и гавази, ще яздят дървени прътове, но и те ще ги забравят, като че ли никога не са съществували. И всичко ще бъде пак по божията воля, както винаги е било.

(превод – Сийка Рачева)

Публикувано в Литература, Мисли, Разни, Философия | Коментирайте

Умиротворяване

Тази дума ми влезе в главата преди няколко дни докато пътувах в метрото. Заобиколени сме от всепроникваща агресия – като се започне от нормалните човешки отношения и се стигне до работните, тази взаимна омраза дълбае като киселина човешкото битие. Когато това продължи ден след ден, година след година то не е чудно, че човек накрая мрази и себе си.

Преди няколко седмици гледах един филм. Главният герой, попаднал съвсем млад в затвора, с твърде избухлив характер започна да работи с психолог почти насила. Филмът по доста категоричен начин показваше сизифовския труд на психолога, неразбран от никой, който все пак успяваше някак да научи затворниците на вътрешен мир. Разбира се накрая той беше изгонен, сякаш да подчертае невъзможността за някаква смисленост. Но филмът поставя повече въпроси отколкото отговори… От къде идва омразата? Как да се справим с нея? Къде започва и свършва личната отговорност на всеки? Докъде “правилното” държане е правилно наистина…

Всъщност тук не искам толкова да говоря за лошите, а за добрите лоши. Какви са тия добри лоши ще попита някой? Това са всички ония, които стъпили на собствените си разбирания за доброта, правят нещо, което смятат за правилно и в същото време творят зло. Как е възможно това?

Сега, когато човечеството се намира на прага на голяма война, аз виждам как тия отношения са станали и междудържавни. Разбира се същината им стои вътре във всеки. Когато една държава заявява, че цялата доброта и морал е на нейна страна, и тя е готова да употреби оръжие срещу друга, то винаги е с добри намерения, винаги е заради мир. Аз не съм чел още за война, която да е започната с цел да избие, изтреби и изпепели населението на другата. Целта е винаги мирът и благоденствието, а резултатът без изключение е изтреблението. И аз не съм виждал все още човек, който извършва насилие спрямо околните (а и себе) си, и да го прави с лоши намерения – той винаги “помага”. Дори и екзекуторът мисли, че работи за добруването на обществото, което му е дало правото да убива.

Много хора смятат, че заставайки на страната на доброто имат право да мразят, и колкото повече мразят лошото, толкова по-добри стават. Така е и от двете страни на омразата – и едните и другите се мислят за добри, а единственото което получават е война, при това без право на мир. Това е задънена улица, която не води до никъде, освен до взаимно разрушение. И трябва огромна вътрешна воля за да може да се стопи егоизма на личната (и държавна) значимост, която маскира злото като добро. За Камю това беше бацилът на чумата, който човек винаги носи в себе си…

И призивът към мен самия е да не се разсейвам никога, да поставям граници на действията и мислите си, и да внимавам, винаги да внимавам да не “дъхна чумата в лицето на другия”. Доброто никога не идва от омразата…

… Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на  разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. …Честния човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.” *

________________________________________

* А. Камю, “Чумата”

Публикувано в Мисли, Философия | Коментирайте

Лондонски записки

Имах възможност за три дни да се поразходя из Лондон. За пръв път ходя в един от основните световни градове и е възможно някои от впечатленията ми да са позасилени, след като няма с какво да сравнявам.

Публикацията е разделена на 11 части:

Публикувано в Пътувания | Коментирайте

Мирис на война…

В старата борика край бившата гара, от която бяха останали само купища развалини, беше се забил неексплодирал снаряд. Навсякъде се виждаха шрапнели, а някъде много наблизо, изглежда, бяха погребани трупове на убити войници, защото страшно вонеше на мърша.

И тъй като тука бяха минавали и лагерували различни части, навсякъде се виждаха купчинки човешки изпражнения от интернационален произход, представени бяха всички националности на Австрия, Германия и Русия. Изпражненията на войниците от всички народности и вероизповедания се намираха едно до друго или се трупаха едно върху друго, без да се счепкат помежду си.

Ярослав Хашек, “Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война”

В момента Европа се намира на прага на една от най-сериозните си кризи поне от Студената война насам. Руски военни части окупират п-в Крим под предлог, че защитават рускоезичното население от насилие. Официалните власти на Украйна, непризнати от Русия се готвят за война, а САЩ и ЕС са заели анти-руска позиция. Всъщност Русия не прави нищо особено различно от това, което външната политика на САЩ, Великобритания и други страни вършеше по друго време.

Геополитическият шахмат всъщност не е целта на тази статия. Не ме интересуват и лидерите, които “продават” и “купуват” бездарните си идеологии и на Запад, и на Изток. Винаги съм се интересувал единствено от съдбата на отделния човек, това е единственото което е важно, и за което си струва да говорим. В задаващата се война обикновения човек ще бъде запратен в армиите да умира безсмислено, майки ще погребват синовете си, семейства ще бягат от смъртта влачейки по една чанта на гърба си – откъснати от средата и естествения ход на живота си, търсейки спасение по чужди земи… Никога войната не е носила нищо различно от това, никога! В цялата човешка история войната ражда единствено, разрушения, смърт и миризма на отломки и гниещи трупове.

Романтичната представа за войната като “спасение” на каквото и да било е измамна. Мирът никога не може да бъде спечелен с война. “И ако водя война, за да постигна мир, натворявам война. Мирът не е състояние, което се постига чрез войната. Ако вярвам в мира, завоюван с оръжие, и слагам оръжие, аз загивам. Понеже мога да наложа мира само ако творя мир.” *

Вярвам в значението на всеки отделен човек в този свят, което може да е съвсем мъничко, но все пак много важно. Мечтая си веднъж завинаги да видя хората отърсили от глупавото противопоставяне на “про” и “анти”. Какво значение има дали съм про-европеец или анти-европеец, след като крещейки срещу Русия или САЩ, аз творя война и издигам стени. Изглежда ми толкова глупаво, съвсем лишено от смисъл. Политиката е инквизиция, когато се превърне в религия. (по А. Камю) И все повече хора са увлечени от тая съвременна религия, нима не беше там човечеството с двете големи войни през 20-ти век? И какво значение има вятърът от думи “демокрация, свобода, инвестиции, работни места, достоен живот…”, когато носят единствено разруха и унищожение!?

Сега въпросът е да се спасят колкото се може повече съдби и хора от смъртта и разрухата. И аз вярвам, че пътят минава през отказа от вяра в политическите религии, които цинично ни мамят от всеки ъгъл. И ние трябва да се научим да живеем без тази вяра, поставяйки под съмнение всяко едно твърдение, търсейки всяка минута една невъзможна смисленост.

Никоя война не може да бъде оправдана ако няма, кой да поеме лична отговорност за нея, и ако този човек не може да обясни на майката на умрелия смисъла на смъртта му…


* Антоан дьо Сент-Екзюпери, “Цитадела”

Публикувано в Мисли | Коментирайте

Йозеф Куделка

* Публикувам тук копие от постовете си от една тема от Офроуд форума.
 

											Днес ще си говорим за Йозеф Куделка - още един от сериозната група на Магнум. Куделка е роден през 1938 в Чехословакия, дипломира се като инженер и започва да работи като авиационен инженер, занимавайки се сериозно с фотография. През 1967 решава да се занимава само с фотография и приключва с обичайната си работа. През следващата 1968 година документира живота на циганите в Румъния, прибирайки се в Прага само два дни преди войските на Варшавския договор да нахлуят в града. Голяма част от снимките, които прави и досега стават символи от този исторически момент. Всъщност историята на тези снимки е много интересна. Негативите са изнесени нелегално от Чехословакия и попадат (случайно или не) в Магнум, които ги публикуват в Съндей Тайм с псевдоним P.P. (Пражки фотограф). Заради огромната реакция, която предизвикват неговите снимки, същата година се присъжда наградата “Робърт Капа” на “анонимен чешки фотограф”. Магнум се застъпват за него и той получава виза за Англия, а по-късно и политическо убежище там. През 1971 г. е приет в кооператива на Магнум. В Чехия се завръща едва през 1990. Има още

Публикувано в фотография | Коментирайте