Ще направя един опит за фотоесе. Миналата седмица бях в Антверпен. Когато съм някъде обикновено се опитвам да сглобя фото история. Още преди да отида ми се въртеше някаква идея, но по принцип съм слаб в точното следване на план. Хубаво е предварително да знаеш какво искаш да направиш, но на практика винаги се получава нещо различно. Смятах, че за да представя някакъв поглед от Белгия ми трябват няколко снимки от гробища. Защо пък гробища, ще каже някой? Още миналата година в Армения ми направи впечатление колко важно може да бъде за разбирането на едно общество, една култура – да видиш гробищата. Отношението към смъртта, и от там разбирането за живота на една общност добре може да се види от гробищата и.
И така един ден отидох до най-голямото гробище на Антверпен, което се намира почти извън града. Почнах да снимам, но в началото ми беше странно. Аз съм любител на репортажа. Репортажистите, поне откак Бресон е формулирал понятието “решителен момент” настървено търсят този момент, за който трябва живот. Аз не съм изключение. Но какъв момент има на място, където нищо не се случва, където няма никакви хора и сякаш нищо не се движи? Имах чувството, че дори времето е спряло. Тръгнах безидейно снимайки, чувайки и усещайки в ръката си само щракането на затвора, който запечатваше “нещо”. Дадох си сметка, че за моето ограничено време на пребиваване на това място нямаше никакво значение, кога си натиснал копчето – времето сякаш не се движеше. Дори през целия ми живот това място щеше да се измени несъществено, нямаше никакво значение дали натискам копчето на затвора сега, преди 5, или след 10 години. “Вечният момент” – си казах! И реших, че по-добре всички снимки от там да бъдат събрани в отделно есе, опитвайки се да предадат моето виждане за “вечният момент”.
Всички снимки са заснети на гробището Schoonselhof cemetery в Антверпен на 16 Март 2013. Имат малка допълнителна обработка (корекция на криви, локален контраст, кроп). В началото имах идея за конверсия в черно-бяло, но се отказах. Снимам с цветна камера, и за мен черно-бялото е деформация - изразно средство, което трябва да се използва внимателно. Не намерих причина да конвертирам в черно-бяло нито едно изображение, а може би ми се иска да покажа, че животът и смъртта не са "черно-бели".
— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..
Аз мълчах.
— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.
Аз мълчах.
— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…
Аз мълчах. *
Първото, което ти прави впечатление е липсата на хора. Тишина. Самота. И един заек.
Учудвал съм се, как човек се чувства по-жив на гробища Виждайки смъртта от близо усещаш съвсем силно, че си жив.
На гробищата добре си личи цялото отражение на живота. В един момент дори усещаш нещо да живее – скромност и разточителност, и всички други човешки противоречия са там.
Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“
Надгробните паметници са изкуство.
Навсякъде се вижда ръката на твореца… и може би предпочитанията на живите.
А тук има следи от живот:
И после виждаш снимките на всички тия хора. Кои са, какво са правили, какви са били, какво са работили, дали имат деца…? Толкова много въпроси и никакви отговори. Единственото сигурно е, че вече не са живи.
— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И той пак се засмя.
— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…
И пак се разсмя.
Старите паметници са по-внушителни, направени сякаш да изкарат много повече години. Някои са над 100 годишни.
— Дали вулканите са угаснали или действуват — за нас това няма значение — каза географът. — За нас важното е планината. Тя не се променя.
— Но какво значи „ефемерно“? — повтори пак малкият принц, който никога през живота си не оставяше да не му се отговори, щом е задал някой въпрос.
— Това значи „нещо, което е застрашено от скорошно изчезване“.
— И моето цветче ли е застрашено от скорошно изчезване?
— Разбира се.
Старите гробове са буренясали…
Ръждясали… и срутени…
Времето и природата унищожават всичко…
В един момент разбираш, че “Вечният момент” не съществува. Гробищата и паметниците живеят живот, който също замира и изчезва, премазан от времето. За един човешки живот това място няма да се промени, но бурите, слънцето и ветровете ще си вземат своето. Тоя стремеж не може да бъде спрян. Замисляш се докога ще живее един гроб, едно гробище, един спомен. Вечно? Или докато близките забравят, а общината реши да строи мол на това място и изрине всичко с фадромите…?
И си мисля, че това е човешката съдба. Живите заменят мъртвите, новото заменя старото, нищо не е вечно и всичко е в движение.
* Всички цитати в курсив са от “Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери