От известно време си нося с мен един бележник за да си записвам интересни неща, които ми се въртят в главата, и никога не излизат оттам. Интересно е, че вчера и днес гледах запис с разкаянията на Ланс Армстронг и сега се чудех дали не мога да пиша и за неговия случай в този пост, но това ще остане за следващия път.
Разсъжденията ми тук идват частично от личен опит, наблюдения и четене на книги. Мислех си за това как хората, бидейки самотни със собствените си мисли, в заобикалящата ги среда – най-близкия човек, семейството, колегите, обществото – реагират на тази среда. И как обратното тая външна общност влияе на отделния човек. Интересно ми е също да прехвърля индивидуалните човешки характеристики на обществено ниво – нещо, което е правел Ерих Фром в някои от неговите разсъждения.
Нека да мръдна напред. Всеки човек има обкръжаваща реалност, хората живеят в някакви общности, и е почти невъзможно да си отделено от другите по съвсем практични причини. Любопитно е, обаче, как реагира всеки отделен човек и група от хора спрямо другите. Струва ми се, че нашето европейско (или може би западно) разбиране за дуалистичната природа на нещата – антагонизма между доброто и злото, и т.н., са впили здрави корени в много хора. Оттам ние живеем в свят, в който развиваме някакво ниво на категоричност за това кое е добро, и кое е зло. Кое е хубаво, и кое е лошо. И отделен човек, та чак до цели общества понякога се нахвърлят като куче върху дадено “зло”. Противоречивото е, че често всъщност въпросното “зло” се създава от борците с него.
Стана малко сложно, затова ще махна обобщенията и ще отида на най-ниското стъпало – обикновения човек, който рано или късно осъзнава, че е много по-малък от окръжаващия свят и контролът му е меко казано ограничен. Има цяла една философия, която съзнателно и несъзнателно се използва от много – постоянна критика, обвинения, мрънкане, недоволство, сочене на “грешки” и “верни пътища в живота”, неодобрение към други хора – били те роднини, приятели, или пък колеги. И това “избождане на очи”, или както искате я наречете, е вид вяра. Хората използващи я мислят, че правят добро. Макар, че всъщност представляват груб натрапник в света на отделния човек. Няма го приемането, дори и на най-голямата грешка, няма го смирението. Мислим си, че осъждайки човек, му помагаме, но ние не правим нищо повече от това да го пратим в затвор. В собствения му “затвор”. Затвора на вината, страха, отчуждението, неврозите, самоубийствата и лудостите. Ако помислим примерно за погребението на един самоубиец – всички реват и са съкрушени. Но никой не си дава сметка, че понякога ревящите са докарали, човекът до желание да сложи край на всичко това, навярно определен за “провал” и “безсмисленост” от същите тези опечалени хора. Ланс Армстронг преди няколко седмици беше “убит”, от обществото, което го създаде. Сега плачат и се вайкат на “гроба му”, а следващия Ланс чака зад ъгъла…
Аз вярвам, че е хубаво по-често да избираме пътя на любовта, състраданието, приемането и смирението. По-често да режем корените на антагонизма, защото кое е добро и кое е зло – много сме малки да знаем. Религиозните говорят за Господ, атеистите за съдба, но все пак сме по-малки от тоя стремеж, той идва от нещо по-голямо от нас – самия живот. И истинският човек се ражда от противоречията и “грешките” си. Вместо да “бодем очи” на хора или пък общества, да се замислим как да ги приемем, за де се “родят” по-истински. Не да им помагаме, не да им сочим пътища, не дори да им даваме прошка (защото прошката допуска една разяждаща отвътре вина). Просто да ги приемем. По тоя начин навярно и престъпниците, и лудите, и самоубийците ще са по-малко…
Ще завърша с откъс от Стайнбек, който няма съмнение, е забелязал същото:
“За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!”
