Когато преди година Силвия ми подари един Olympus PEN, не предполагах изобщо какво ще стане. Като малък снимах с една китайска лентова сапунерка, беше ми интересно известно време. После с руски Зенит, а по-преди, като много малък и със Смяна 8 и Киев на баща ми. Разбира се нищо не ми беше ясно особено много. После в ерата на цифровите апарати снимах със сапунерка. Снимах е силно казано за сегашните ми разбирания, може би просто щраках. По някое време вече донякъде можех да си позволя DSLR (2007-2008), но все бягах от тези апарати, сякаш предусещайки, че хвана ли нещо такова в ръце и ще започна да искам все по-скъпа техника. Навярно съм бил прав, затова продължих да щракам със сапунерка. И може би отказвайки се от тази техника тогана, спестих доста.
После Силвия си купи един Canon 350D, с който снимах и аз. Голяма част от снимките на пътуването миналата година са с него. Някъде там усетих, че ми се снима, но все още не особено силно. Докато преди година не получих един малък PEN за подарък. Бях решил, че това е идеалният апарат за пътувания. През последната година го оборудвах с малко по-хубави обективи и почнах да снимам, доколкото мога.
Нямам обяснение защо точно сега. През последните години имах техника в ръцете, но чак напоследък, сякаш се събират в едно някакво силно любопитство, дошло основно от пътуванията, и стремежа да документирам видяното. Любопитство, което ме кара да хвана апарата и да снимам. Да гледам снимки, да чета за фотография, да пробвам. Пък и да пиша истории. Нищо не съм написал още извън пътеписите, но навярно ще пробвам…
Стремежът към документалността и това да запазя момента, сега си давам сметка, съм имал и преди. Снимам ралита някъде от 2004-та, и винаги ме е привличало това до документирам и да направя някаква история. Имам и някои бегли опити, но явно трябваше да изтече доста време от тогава. Последната година си дадох ясна сметка, че собствените ограничения, които години наред съм си поставял като човек на техниката и логиката навярно не ми трябват. И когато отприщя без ограничение всичкия потенциал към съзерцание, наблюдателност и съзнателност, се поява първо желанието да пиша някакви истории, и после да ги запечатам с фотоапарата… Или обратното, няма значение.
И сега само една година след като почнах наистина да се отнасям сериозно към снимането, гледайки стари мои снимки си казвам “Как може да го снимам така?”, или пък “Защо съм го снимал това?”, обаче, това пак съм аз, но ми е трябвал оня опит за да бъда тук където съм сега. Понякога си мисля, че животът може да е много скучен и абсурден, но опитът показва, че не зная какво ще е след една година. Има толкова много неща зад ъгъла. Толкова много…
