Владикавказ – Казбеги, 26.08.2012
20.07.2012: Приключвайки пътеписа, забелязах, че съм пропуснал да прехвърля в блога един от най-интересните дни от пътуването – от Вкладикавказ до Казбеги. Преименувах всички останали дни, но не мога да го сложа на точното място, затова се появава по-напред.
Предстоеше най-ключовия момент в пътуването. Ако успеехме да минем в Грузия, значи щяхме да обиколим Черно море, противно на плановете. Наистина не ни се връщаше обратно, искахме да продължим на юг. Тогава си мислехме за безинтересния обратен път през Украйна. Разбира се това не беше вярно. Всеки път е интересен, ако не загубиш естественото си любопитство и наблюдателност в него. А го губиш заради ограниченията които сам си поставяш – с бързането, преценките за това и онова, и потребността да си “почесваш” егото с въображаеми постижения. Просто трябва да следваш пътя си такъв какъвто се “отваря” пред теб – без да го преценяваш, а просто да вървиш по него. В случая Грузинския военен път се отваряше пред нас и не трябваше да пропускаме шанса си да го минем.
Сутринта беше студено и облачно, но асфалта изсъхваше от вчерашния дъжд. Направих няколко снимки около хотела.
Моторите, “пазени” от камерата:
- Хей, вие откъде ще карате за Грузия? – попита някой на паркинга. Беше новата рецепционистка на хотела.
- През Верхний Ларс – отговарям.
- Да, добре. Само да не тръгнете към Южна Осетия.
- Знаем разбира се, оттам не става.
- Оттам не може да влезете в Грузия, те не подържат дипломатически отношения. Карайте си през Верхний Ларс, там няма проблеми.
Не съм сигурен, дали някой чужденец преди нас е правил грешката да прави опит да влезе в Грузия през Южна Осетия. Това беше невъзможно, но жената беше излязла специално навън и изглеждаше доста загрижена да не тръгнем натам. Не че не ми се искаше да минем през Роки тунел и да се спуснем в Южна Осетия. На теория беше възможно, но нямахме двукратни Руски визи, пък и риска за разправии с руснаците беше голям, но за това ще разкажа по-късно.
Ако бяхме в Алпите сигурно щяхме да прекараме половин час в разправии по кой от десетте пътя да хванем, но това е Кавказ. Имаше един единствен вариант и нямаше как да се объркаме – директно към Тбилиси през Крестовия перевал
Владикавказ е много красив град. През него минава река Терек спускаща се от Кавказ. От града се откриват впечатляващи гледки към върховете. За съжаление времето беше лошо и не се виждаше планината. Нямаме и почти никакви снимки оттам. Сега много съжалявам, че не прекарахме още малко време в региона. Нетърпението винаги трябва да бъде потискано, но в случая не го правихме и бързахме към границата за да разберем дали ще може да минем. И дори тогава съвсем ясно съзнавахме, че дори и да ни пуснат нямаше да кажем “А, добре. Ние малко ще се върнем да поразгледаме достопримечатеностите на Северен Кавказ…”, а просто щяхме да продължим със задължителната уговорка на всеки препускаш моторист “Със сигурност ще се върнем тук.” Дали?…
Във Владикавказ се намира сигурно един от малкото останали паметници на Георги Димитров. Руснаците не са много по махането на паметници.
Трябваше да заредим. Имахме бензин, но знаех че пътят до Тбилиси е около 200 км, а нагоре нямахме никаква идея дали има бензиностанции и колко струва горивото. Загубихме известно време лутайки се нагоре – надолу. По съвет на продавачка в магазин се върнахме до Владикавказ, спряхме на една бензиностанция на околовръстното, на която намусени осетинци ни обясниха, че трудно ще намерим 95 бензин във Владикавказ, но нагоре по пътя към Верхний Ларс имало бензиностанция с 95. За пръв път някой ни прати за зелен хайвер, стигнахме до първото село и се оказа, че няма никаква бензиностанция. Нямам обяснение защо го направиха. Трябваше отново да се върнем 10 км назад.
На бензиностанцията един човек от кафето веднага ни заговори. Там мотори не видяхме и явно предизвиквахме сериозно любопитство. След обичайните неща откъде сме, колко вдигат и колко горят моторите, се стигна пак до традиционните ми въпроси:
- Как е при вас сега? Има ли напрежение?
- При нас!? Не, няма проблеми. Ние сме християни все пак, тук е съвсем спокойно. Проблемите са там – сочейки на изток – в Ингушетия, Чечения. Те са мюсюлмани.
Каза го така сякаш Ингушетия беше някъде много далече, а не на десетина километра от Владикавказ. Интересно. Значи хората винаги намират някакво спокойствие в техния си свят, независимо как изглежда той погледнат отвън, и колко “огън и жупел” е минал през него. От София Северна Осетия изглежда може би опасно място, но за хората там беше съвсем в ред. Бях почти сигурен, че ако отидем в Грозни щяха да ми кажат, че при тях няма проблеми, а има проблеми в Дагестан. Може би дефиницията за спокойствие в този регион беше съвсем различна от това, което ние си представяхме?…
- В Грузия внимавайте много! Там е пълно с “аферисти”, много внимавайте да не ви излъжат и ограбят!
А в Северна Осетия, наистина се говори руски със силен акцент. Като официален език, разбира се, всички могат да го говорят, но между тях си приказват на осетински, който е източноирански език и напълно неразбираем за нас.
Вече тръгнахме нагоре с пълни резервоари. От тук започва Военно-Грузинская дорога. Път за който бях чел много, но липсваше информация от пътуващи хора. Границата е била затворена от 2006 едностранно от руснаците, отварят я едва през миналата година. Това е път подобен на Твърдишкия проход и все пак се води Кавказката магистрала, но за това ще говоря по-късно. Преди пътуването не си и представях дори, че ще можем да минем целия път.
Пътят в началото следва долината на река Терек:
Отсреща се вижда ГКПП Верхний Ларс, който се намира само на двайсетина километра от Владикавказ, все още в ниската част на планината, а пътят до там е перфектен. Най-високата точка на прохода е в Грузия.
От граничния пункт, разбираемо е, снимки нямаме. Пунктът е чисто нов, все пак руснаците затварят границата през 2006 година под официалния предлог, че ще го ремонтират и за 4 години е преустановен сухоземния транспорт между Русия и Грузия. На входа те посреща войник, който за да те допусне на територията на митницата, трябва да провери документите. На въпроса, дали можем да преминем като български граждани ни отговаря “Конечно!“, което беше голямо облекчение за нас. Това “Конечно”, обаче никъде не беше написано в Интернет. Както и да е. Пуснаха ни, минахме. Иронично това беше най-лесно преминатия граничен пункт досега. Да, обичайните документални истории ги имаше, но всички граничари ни оказаха съдействие, без да създават излишни проблеми. Един от тях каза, че има приятелка от София и е идвал много пъти в България. Не знам дали се канеше да се мести в България, но се интересуваше живо от заплатите в София. Трябваха ни само около 40 мин и ни казаха да караме нагоре. Грузинския пункт беше няколко километра нагоре.
Това е Дарялския каньон, наречен в древността “портата на Кавказ”. Точно този каньон е границата между Русия и Украйна. И точно при този тунел мисля, че минава границата:
ГКПП Казбеги:
На Грузинската граница стана по-весело. Пуснаха ни да прередим колите. Още оттук се усещаше колко е важна Европа за тези хора. Трябваше да ни проверят номерата на рамите, но един от митничарите усмихвайки се обясняваше нещо на другия подвиквайки три пъти “Европа”, което можех да си преведа “Какво да го гледам! Европа е това, какво да го проверям тоя номер.” Надписът Европейски съюз по документите ни явно помогна. Минахме за 15 мин. и продължихме нагоре по пътя.
Типична грузинска църква в период на възстановяване:
Шосето беше тясно, на места го ремонтираха, но въпреки това си личеше, че този път изисква много повече средства отколкото грузинците можеха да си позволят.
Спускащия се Терек, пътят виещ се по реката и град Казбеги в далечината:
Тук сме на центъра на Казбеги, който всъщност вече се казва Степанцминда.
Слагам картата на Грузия в GPS-а. Щом я имахме, значи все пак още при тръгването не се бяхме отказали съвсем от обиколката. Бяхме съвсем доволни. Случва се да изпиташ един такъв момент, в който част от притесненияти и неизвестните падат. И макар на най-далечната точка бяхме много спокойни – оттук нататак на теория нямаше къде да ни върнат. Съвсем парадоксално е как идва момент, в който пътуването се “пречупва” и сякаш вече си съвсем близо до вкъщи, макар реалното разстояние все още да е все още много. Сякаш ако ми се повредеше мотора някъде тук, можех да звънна на някой и да му кажа “Абе ей тука сме – на грузинския военен път, до табелата за Казбеги. Вземи инструменти и ела.” А само 20 км назад съвсем не беше така. Там се чувствах много далече. И съвсем необяснимо е за мен все още чувството на облекчение че сме излязли от Русия. Повечето хора са съвсем дружелюбни, но все пак излизайки от Русия сякаш ти пада някакъв камък. Може би е заради “порядките” им с документи, полиция, регистрации, знам ли…
И двамата се чувствахме много добре, сигурно от разредения въздух. 
Решихме че ще останем тук тази вечер, нищо че все още беше много рано. Можеше да имаме късмет да видим планината на другия ден без облаците. Повъртяхме се на площада и веднага ни заговори един човек, който даваше квартири. Знаеше цената в хотела и ни направи подобна оферта. Закара ме с Нивата до къщата – съвсем нормална стая в която живеят хората, набързо подредена за нас. Беше ми чак неудобно, тези хора ползват тази стая, а сега заради нас трябваше да се сврат някъде другаде. От друга страна те частично живеят от това – да дават стаи на туристи и алпинисти, които тук бяха много заради вр. Казбеги – един от най-високите и лесно достъпни кавказки върхове. Не изглеждаше да живеят богато, така че пазарлък за по-ниска цена беше безсмислен, така или иначе цената беше съвсем нормална.
Ето я къщата, намираща се във високата част на градчето. Насреща се извисяваше връх Казбеги:
Терек:
Наистина беше пълно с чужденци, повечето алпинисти. Кавказките върхове с изключение на Елбрус са много сложни за достигане и затова Казбеги се радва на голяма популярност:
Пътят към банката:
И банката вдясно:
Църквата Гергети, един от символите на Грузия, на фона на вр. Казбек:
Това е гледката от улицата пред къщата в която бяхме:
А къщата беше направена по интересен начин. На един етаж, с камъни, като от външната страна имаше тесни и дълги стаи, които се ползват лятно време, а зимно навярно служат за изолация на вътрешните – жилищни стаи. От другата страна беше долепена огледална на тази къща – близнак. Двете семейства бяха на двама братя, като човекът с нивата всъщност беше от другата къща. При грузинците изглежда патриархатът е все още силен и семействата са сплотени, като йерархията е запазена. Забелязахме как вечерят. Старите – седнали, а младите – прави, защото няма място. Щеше да ми е интересно да пообщуваме с тях, но не ни поканиха. Очевидно не допускат клиенти в семейната среда, разбираемо е. Вечеряхме някаква много вкусна домашна храна, грузинците имат много добра храна. Също и много калорична за този суров климат.
Вечерта токът спря за 1 час. Успях да прочета някои неща за Грузия от Lonely Planet – за патриархатът, за традиционните планински къщи в каквато бяхме отседнали. Заспахме рано, като това може би е най-спокойната вечер в цялото ни пътуване. Не съм сигурен, но такова спокойствие не ме е обземало сигурно от много малък… Будистите биха казали, че има някаква “добра енергия” там, но не вярвам тя да е извън мен.