Пролетни Родопи

Направихме това пътуване в Родопите около 1 май. Няма да пиша пътепис, а по-скоро ще публикувам някои “фото упражнения”. И следващия път ще остана в Родопите за повече от седмица. И то само в малка част от тях…

Малко за фотографията. Силвия ми подари за Нова година Olympus PEN – новите безогледални апарати със сменяеми обективи. Нейната идея била да спра да снимам с големия Canon 350D и да ползвам един апарат с един обектив. Да, но стана точно обратното. Аз много харесвам тези безогледални системи заради теглото и удобството. Всъщност стана така, че взех още няколко обектива, започнах да се чета фотографски сайтове и издания, и да се опитвам да снимам по-сериозно. Някъде преди около месец и изоставих идеята, че сериозна цифрова фотография може да се прави без постобработка на компютър. В крайна сметка стана така, че малкият PEN ми “отвори” очите към фотографията и засега ще продължа да снимам само с него, напълно достатъчен е за добри снимки.

Някъде и по това време от Нова година насам, разглеждайки фотографиите на Бабак Салари разбрах, че всъщност една фотография може да носи много повече емоции, да ги предава, отколкото текст. Дълго време живеех с мисълта, че снимките много трудно могат да покажат истинските емоции на хората. Невероятен майстор като Бабак, обаче ми показа, че греша. Все още за мен текстът и описанието към една снимка е важно, но взех да “усещам” портретните снимки, толкова неразбрани от мен доскоро. За момента предпочитанията ми са основно пейзажи, портрети, репортажни и публицистични снимки. Ще видим накъде ще се развие цялата работа, но важното е че взех да усещам по друг начин фотографията, която доскоро за мен беше единствено похват да запаметя за себе си определени моменти. Сега започвам да я разбирам като изкуство, като начин за себеизразяване, все едно пишеш есе…

Теснолинейката Септември – Добринище.

По пътя Варвара – Велинград.

Някъде меду Велинград и Сърница.

По бреговете на яз. Доспат

яз. Доспат

Изгрев близо до гр. Доспат

с. Късак, близо до Доспат

Сеитбата на картофите е в разгара си.

Буйновско ждрело

Асфалтът “държи” между Дрянка и Стояново.

с. Падина, северно от Неделино

“Завоят” на яз. Кърджали

Пешеходен мост между Рибарци и Пъдарци.

Стената на яз. Студен кладенец.

Изоставени махали около село Джанка, Крумовградско. Според местен дядо жителите са изселени през 1989 г.

Пътят северно от Крумовград е в ремонт.

с. Горни Юруци. Повечето къщи в този район са каменни и покрити с плочи.

около с. Казак

Гробища до с. Гугутка. Тук се присетих за един откъс от разказа “Страх” на Н. Хайтов:

“Докато викаше ходжата, зададе се и погребението — все мъже! Носеха умрелия, завит в черга, а един стар, брадат вървеше най-отзад и от време на време се провикваше: „Холла, холла! Холла, холла!“ (Аллах, аллах! Аллах, аллах!)

Влезнаха в джамията с ходжата, а пък аз спънах коня да пасе. По едно време чувам — топурка се: тичат из гробището хора, бягат кому накъдето очите видят, с ръце, турени на вратовете, бягат и се не обръщат, като че ги е подгонила смъртта. Като видях, че и ходжата с тях, досетих се, че са ми казвали за тоя калпав обичай: щом се погребва мохамеданин и хлопне първата лопата пръст, всички да бягат и да се не обръщат.”

По главния път Кърджали – Ивайловград.

Полята около Ивайловград.

Това е с. Мандрица, единственото албанско село в България, на 14 км южно от Ивайловград, и на няколко километра от гръцката граница.

Повечето къщи са изоставени, но все пак още има хора, които живеят там.

В началото на 19 век жителите на селото са достигали 3500.

Църковната камбанария се намира извън двора на църквата.

Кметът Христо Пеев.

80 годишната касиерка на ТКЗС-то, интересна баба.

“Хубаво е в Мандрица, ама да не живееш тук. Навремето беше добре, имаше много хора. Сега в тоя край сме само аз и една баба в съседната къща.
В оная къщичка там отсреща стоеше войника. Като ходехме на лозето ни вземаха паспортите и после на връщане ни ги даваха обратно.
ТКЗС-то се правеше през 1958 г. Хората тук лесно влизаха, не е имало проблеми. Само един човек остана частник до края и цял живот се мъчеше с две крави, да му се чудиш. Като стана ТКЗС-то, даже и тютюна го сееха вече с машина.
Децата живеят в пловдивско, няма вече какво да правят тук. Аз съм свикнала вече, няма къде другаде да ходя.
Моя дядо имаше и той мотор, даже сега отвреме навреме сънувам как караме из полето…”

Завоите на яз. Ивайловград, последния язовир от каскадата Долна Арда.