Казбеги – Кутаиси, 27.08.2011
На следващата сутрин планината все още беше негостоприемна – облаци и студ. Това се виждаше от задния двор на хазяите. Оттук нагоре върховете се извисяват над 4000м:
Това е от другата страна:
Обикновено човек на такива места се чувства невероятно, желаейки моментално да заживее там. От друга страна тази гледка беше банална за хората тук, и те може би искаха да живеят в …София, де речем. Човек рядко оценява това, което има. Завързахме обичаен разговор за цената на моторите, и мъжа на долната снимка, когато разбра колко приблизително струват двата, възкликна “5000 долара! Е що се занимавате с тия мотори, а не си купите джип!?” Е, а де! В такова време се замислям.
Облякохме дъждобраните, за по-топло. Беше около 10 градуса, но оттук пътят се качваше още нагоре на около 2400, за да мине през Крестовия превал (проход). Предстояха около 12-14 км без асфалт.
Все още широката част на пътя преди Сиони и голямото качване:
Оттук започва качването, около десетина километра до превала, асфалта свършва:
В тази част пътят навлиза на места в много хитри тунели, които навярно се ползват зимно време когато падат лавини.
Когато говорим за лоши пътища у нас, трябва да не забравяме, че това е най-хубавия път пресичащ Кавказ:
Постоянно минаваха арменски тирове, които са сериозна част от трафика:
Това е най-високата част на пътя. Крестовия перевал:
Пътят започна да се спуска надолу, появи се и асфалт. Гледката навсякъде беше невероятна, макар и върховете да бяха забулени от облаци:
Наблюдателна площадка. Личеше, че е от съветско време, не само заради разрухата, а и понеже думите на Шота Руставели бяха изобразени освен на грузински, и на руски. Между другото, както в Русия почти всички главни улици се казват Ленин, в Грузия се казват Руставели.
В града с моите сто килограма може и да изглеждам значителен, но тук едва се забелязвам:
Това би трябвало да е ледника “Шеркота”:
Грузинци:
Ски-курорта Гаудари. Отново снимки с Фейзъра. Тук се виждаха доста хора дошли на разходка в планината по пътя – грузинци, руснаци, азербайджанци, арменци:
После слязохме на ниското. Времето се оправи, стана топло. Яз. Цхинвали:
Там някъде остава планината:
Отново типична грузинска църква. Грузинците са една от най-старите християнски нации и изглежда вярата е важна за тях. Може би има известна нетърпимост към мюсюлманите, защото дори и толкова близо до Турция, Иран и Азърбайджан, имат съвсем малка мюсюлманска общност само в Аджарската област в югозападната част на страната.
Бизнесът със шапки вървеше здраво. Пропуснах да си купя грузинска шапка, обмислям да се върна за една. 
Слязохме в равното Закавказие и завихме на дясно, излизайки от Грузинския военен път. Табелата сочеше Сухуми и Батуми. Оттам по магистралата на всеки 5 км имаше табела за Сухуми, а за Батуми – много по-рядко. Грузинците държаха да покажат, че Абхазия е тяхна. За съжаление само табелите не са достатъчни, до Сухуми нямаше как да се стигне, или поне беше много трудно.
Иначе си имат чисто нова бетонна магистрала, която позволяваше много високи скорости. Срещахме доста често чисто нови полицейски коли, вътре с камери и компютри, но никой не ни е спираше.
На самата магистрала си намира и бежанско селище, може би строено след “петдневната война” от 2008-ма. По тези хълмове отсреща минава границата на Южна Осетия:
Сега за пръв път видяхме нещо свързано с клокочещите кавказки конфликти и огромните бежански маси. Тук всички нации искат собствени държави, като се започне от Чечения, Ингушетия, Осетия, Дагестан, после слезем на юг при Арменско – Азърбайджанските конфликти с Нахичеванската и Нагорно-Карабахската република. И човек няма как да се замисли как е по-добре. Дали под ботуша на империята и някакъв мир, или разпокъсана независимост с конфликти…
По пътя ни беше и гр. Гори, родното място на Иосеб Джугашвили, по-известен като другаря Сталин, чистокръвен грузинец. Когато е бил жив е рисувал и прекроявал, както родния си Кавказ, така и Централна Азия, създавал е истории, идентичности. Статуята му на центъра липсваше, беше изпратена за ремонт. Това отзад е родната му къща, която се пази под покрив.
В Гори всички туристи се струпват на музея на Сталин. Много умно там са направили и туристическия център и ни уговориха да посетим историческия музей. Нямаше никакви посетители за разлика от музея на Йосиф Висарионович. Не разбирам от исторически забележителности, но в Грузия имат доста “материал”, макар доста от потенциалните места да не са все още разработени от археолозите. А музея на генералисимуса го пропуснахме, за него има тонове информация в Интернет.
Английски екипаж, от някое от ралитата с малолитражки. Караха от Лондон за Ереван и им оставаше още малко:
Това са първите мотористи, с които говорим, може би от Крим. Бяха дошли от Истанбул на първо голямо пътуване. Момчето току що беше изкарало книжка и се оплакваше, че няма опит, но разстоянието си беше сериозно. Пътуваха с V-Stom 650, ако не се лъжа, и трябваше да им намажа веригата със масло. Не носеха масло, а и не знаеха, че може да се маже със всякакво.
В Грузия също няма мотори, може да се види само някоя малка моторетка. На магистралата, обаче срещнахме от големите пътешественици, с БМВ-та и куфари. Може би на път към Баку и ферибота за Туркменистан, нещо, което Дъг направи миналата година.
В ранния следобед продължихме, излязохме на магистралата и тръгнахме към Кутаиси. Тук сме на разклона за Боржоми. Едно градче, което се състоеше от будки за минерална вода и цигари. Боржоми е град, в който се добива най-известната грузинска минерална вода – естественогазирана. Уж Ленин, Сталин и всички съветски величия я ползвали за лечение на всякакви проблеми. Аз съм голям любител на газираните води и я опитах още в Украйна. Наистина е доста вкусна, и е идеална за пътуване в жегите заради повечето сол, която има. Разбира се не трябва да се прекалява, защото е много по-солена от михалковската например. Доста такива води изпих в Грузия.
После пътят стана тесен и трафикът ужасен. Грузинските шофьори мога да нарека с познатата у нас дума “джигити”. Половината от тях не могат да карат, но натискат колкото може. Изпреварват и спират безумно и си свиркат постоянно. Свирката не им прави впечатление. На мотори не обръщат внимание, защото нямат навика да срещат често бързи мотори.
Все пак се добрахме до Кутаиси – втория по големина град в Грузия. 10 км преди града извадих Lonely Planet, зададох адреса на първия хотел, който е в старата част и имало гледка, и го вкарах в GPS-а. Учудващо картата на Грузия намираше адреса точно, само че ни прекара през най-завряни улици. От бавното каране загрях здраво и спряхме за да охладим. Към нас се приближиха двама и веднага започнаха да ни разпитват. Грузинците са топли хора, бързо те заговарят и не са толкова възпитано дистанцирани като руснаците, които срещахме в Северен Кавказ. Не пропуснаха да наругаят руснаците, упътиха ни за хотела и отбелязаха че няма от какво да се притесняваме в Грузия, защото това била “най-безопасната страна в Света”. Сега като влязат в НАТО щяло да стане още по-добре. Весели хора.
Хотелът, всъщност хостел, едва го познахме, нямаше табела, но пък Гарминът ни спря точно на портала. Посрещна ни възрастен човек, държейки се много студено, без дори да се усмихне, или поинтересува какви сме. Стаята и цената бяха съвсем нормални, обаче. Вечерта тръгнахме да слизаме към центъра, появи се зетя на стареца:
- Вие сте от България, нали? – виждайки номерата.
- Да, от България.
В тоя момент стареца излезе отстрани, ухили се до уши и каза “Ама вие от България ли сте? Аз мислех, че сте руснаци.“, сякаш не беше същия човек.
Кутаиси е хубав не е много голям град за нашите разбирания. Чисто е, вечерта изглеждаше съвсем сигурно и безопасно, много повече отколкото в София. Тогава успяхме да пуснем и някоя снимка във форума:
