Да пресечеш Кавказ 12

Мостовской – Владикавказ, 25.08.2011

Тръгнахме рано. Трябваше да минем почти 500 км до Владикавказ. Предстоеше един доста интересен ден, но още тогава усещах, че много бързаме. Искахме колкото се може по-скоро да разберем дали ще ни пуснат в Грузия. А вторачвайки се в някаква цел, твърде често пропускаш много неща. Все пак времето беше обещаващо на сутринта и имахме надежда, че ще видим Елбрус с това ясно небе.

Тук сме все още в Краснодарския край:

Карахме вече на юг и Кавказките възвишения се показаха:

Този ден ни предстояха няколко “граници” и то в доста размирните руски северокавказки “губернии”. Първо влязохме в Карчаево – Черкезката република.

На “граничния” пункт мижду Краснодарския край и Карчаево-Черкезия ни задържаха необичайно много. Нямаше за какво, но просто им беше интересно да си говорят с нас. На пункта вече имаше войниче с автомат. После минахме покрай разни военни зони. Красотата на този район беше неочаквана. Бях гледал снимки оттук, но няма как да се предаде с думи, това което се вижда на живо:

В град със звучното име Зеленчукская спряхме на една автомивка за кафето но Силвия. Разбрахме, че най-добрата вода на Света е от Архыз, което представлява местност в планината южно от градчето. Там бутилират известната минерална вода, която според местните направо си тече от чешмата при тях. Между другото в този район в момента строят ски курорт с амбициозните 270 км писти. Пак проведох разговор на тема сигурност:
- Как е тук при вас? Има ли тероризъм някакъв?
- Тук!? При нас!? Не! Тук е напълно безопасно! Във Владикавказ, обаче внимавайте. Там е голям град, има престъпност, кражби. Не карайте по тъмно.
- Все пак там не е чак толкова опасно, нали?
- Е, и там хора живеят. Все пак не замръквайте и си намерете хотел. И не се притеснявайте за руския. Във Владикавказ и без това никой не говори добър руски.

Малко по-нататък стигнахме до кръстопът – имаше два пътя. Или през Карчаевск, или на север през Черкеск. На юг продължаваше и пътят за Домбай, курорта близо до главния хребет. После този път става Военно-Сухумска дорога, пресича Главния Кавказки хребет на около 2800м и слиза в Сухуми на Черно море, около 340 км оттук. Тук всички пътища са “военни”. :) Военно-Сухумския път доста отдавна, обаче е непроходим. След години може би тук някъде ще има нов “пробив” на кавказкия хребет – или с тунел, или някъде около Архыз, който ще свързва Абхазия с Карчаево-Черкезия. В Зеленчукская ни казаха да минем през северния път – бил много по-хубав и бърз, и заради напредващото време тръгнахме натам.

Това е най-важната река тук – река Кубан, която дава името на целия Кубански район, застъпваш Краснодарския, Ставрополския край, Карчаево-Черкезия и Адигея. На много места видяхме интересни надписи гласящи “На Кубани закон такой: 22.00 детям пора домой!” Всъщност в Руската Федерация има такъв закон за вечерен час – децата до 18 години трябва да са си по къщите до 22 часа. Този надпис в Кубанския регион, обаче беше много разпространен и в началото си мислех, че е само пожелателен.

Времето беше чудесно и аз си живеех с надеждата, че ще видим Елбрус, макар да нямаше как да стигнем близо до него. Баксанската долина продължаваше да е затворена, заради “контра терористична операция”, или КТО. След малко каране влязохме в Ставрополския край и бяхме в “столичния” регион на Северен Кавказ състоящ се от близкоразположените Пятигорск и Минералные воды. Тук сме в Пятигорск:

За съжание времето ни обърна гръб. Не бяхме си правили труда да проверяваме прогнозата и може би ако имахме информация щяхме да направим промяна в плана. Не ни оставаше нищо друго освен да хапнем нещо от скарите, все пак имаше още време до края на деня:

Времето ставаше все по-зле и по-зле. Дъждът заваля стабилно. Малко след Пятигорск влязохме в Кабардино-Балкария, минахме последователно през Баксан и Налчик. Не видяхме никакъв Елбрус. Не снимахме. В Баксан бяхме около 16:00 часа. Тук сериозно се зачудихме дали да потърсим хотел и да останем. Може би трябваше да останем, така щяхме да видим повече на другия ден, но пустото бързане да стигнем колкото се може по-близо до границата! Сега съм склонен да съжалявам, че не останахме.

Тук сме на няколко километра от “границата” между Кабардино-Балкария и Северна Осетия:

Дъждът си валеже без изобщо да си помисля да спре:

Ето и границата със Северна Осетия:

Понеже валеше дъжд направих грешката да тръгна зад джипа Порше в лявата лента, зад камиона. Стигайки до милиционера бях посрещнат от милите думи “Почему ты нарушаешь, а? Почему?” Дадох си документите, казвайки само, че не знам какво съм нарушил, но той си знаеше неговата “Почему ты нарушаешь, а?” Беше ясно че нарушението е минаването на тези безумни непрекъснати линии, но беше смешно. Бяхме минали бог знае колко такива ДПС пункта в този ден, но явно чак на последния ни чакаха проблемите. А този пункт не беше съвсем обикновен. Полицаите си бяха с калашници, колите се проверява щателно, макар, че съм сигурен основната им дейност беше насочена към събиране на взятки, вместо анти-тероризъм. Явно сме изглеждали интересни за припечелване на някой долар – неорганизирани туристи на мотори, при това българи, които няма как да минат с номера, че не знаят езика… Прибраха ни документите – на мен талона и международната книжка, а на Силвия само книжката. Е, с тези документи трудно щяха да изкопчат много пари. Накараха ни да спрем моторите и да се наредим на някакво гише за документите. Спряхме под стряхата, но брутално бяхме овикани да махнем моторите оттам и да ги изкараме на дъжда. Наредихме се на опашката, но казаха че ще ни извикат. След малко се появи напет милиционер, който ме вкара вътре с него. Влязохме, затвори вратата с резе. Хм, помислих си, тия сега само да не ме разпитват какво точно търсим тук. Мернах, обаче на униформата му надпис ДПС, което значи че е катаджия и става дума за пари. Добре.
Влязохме в една малка стаичка. На бюрото – протоколи (актове) и техния закон за движение по пътищата. Полицая отваря закона и отвътре се откриват 2 по 500 рубли. Взема си ги и ги прибира в джоба. Аха, работата се изяснява. Той започва:
- Закъде пътувате?
- За Верхний Ларс и после Грузия.
- Почему ты нарушаешь?
– любимата им фраза.
- Вижте не знам какво съм нарушил. Вали ни отдавна, опитваме се да стигнем до Владикавказ, става вече късно, студено е.
- А, нищо ти няма. Виж каква “лучшая куртка” имаш, и подхилвайки с се. Сега ще трябва да ви вземем книжките, и после да отидете до Верний Ларс, там да си платите глобата, после да се върнете до Налчик да си вземете книжките и повече няма да може да идвате в Русия.

Аз се смея наум, добре че се спря и не ме прати в Москва да си търся книжката. :) Пък и книжката ми беше в джоба, това в него беше безполезна хартийка за 18 лв.
- Добре де няма ли как да не се занимаваме с това и да оправим нещата тук.
- Здесь? Нет, невозможно!
- Е добре тогава. Значи отиваме горе на митницата и там ще платим, после в Налчик, нали така? Щом така трябва.

Полицаят започва да пише акт. На мен ми е смешно, единственото което не ми дава мира е че талонът ми е в него и може да ме изнудва с него. След като написа един ред:
- Нали разбра? Трябва да отидете но границата – там да платите и после книжките в Налчик. И после никакво влизане повече в Русия.
- Е разбрах. Ама не може ли нещо “здесь” да измислим?

Милиционерът прави крива гримаса, взема едно листче и без да казва нищо пише: 300$. Аз вземам листчето, химикала от него и също безмълвно пиша 1000 руб. Сега се сетих че е можело да му кажа известната фраза на един герой минал по тези земи: “Может быть, тебе дать еще ключ от квартиры, где деньги лежат?” В случая денгите бяха в Силвия и аз имах всичко на всико 1000 рубли наистина. Получавам усмивка идваща да каже “Момче, с тия пари не мога кафето да си платя!” и продължава писането на втори ред от акта.
Нещо не му се получаваше и след като написа и следващия ред взе пак листечто, задраска предишната сума и написа 100$. Аз този път на глас:
- Нет! У нас денги нет! Мы кончились денги! - Вземам листчето и пак посочвам с химикалката 1000 руб. Онзи продължава да пише акта и след две думи, спира и казва, недоволен:
- Давай!
- За двумями!
, казвам аз за да не изглежда съмнително, че се интересувам единствено от талона си.
- Да, за двумями!
Давам му едни омачкани 1000 рубли и си вземам документите. Излизам навън и Силвия гледа много лошо наоколо. Казвам и, че олекнахме с малко пари, но не много и да се качваме бързо, и да изчезваме. Докато си закопчавам якето, онзи идва и ми бутва хилядарката в джоба. Качваме се на моторите по най-бързия начин и тръгваме. Не знам защо така се случи, явно решиха, че не си заслужава риска или някой го скастри, че не е трябвало да ни изнудват. Наистина не разбрах нищо.

Продължихме по пътя към Владикавказ, вече се беше почти стъмнило, а оставаха около 60 км. Сега се налагаше да караме по тъмно въпреки всички предупреждения. Минахме покрай Беслан, табела показваше 120 км до Грозни. Трябваше да стигнем до някакъв хотел. След известно време видяхме Владикавказ, който не е малък град. Подхода към него е по нещо като магистрала. Видяхме големи осветени пътища, бензиностанции, нещо като Пловдив. GPS-ът трябваше да ни заведе до някакъв хотел, който беше на нормални цени. Естествено нямахме резервация, а гарминът намираше само улицата, но не и номерът.
И когато си мислиш, че вече няма какво да те изненада се оказва, че градът е наводнен! По улиците имаше на места по половин метър вода! Ако ладите закъсваха, как ще минем с нашите мотори! Карахме много внимателно, на места преминахме през вода висока 50 см, за щастие никой мотор не угасна. Повъртяхме се малко и стигнахме улицата, на която се предполагаше да е хотелът. Улицата, обаче беше река. Нямах никакво намерение да я пробвам колко е дълбока. Спряхме, трябваше да помислим. Нищо страшно не се виждаше наоколо – улица и нормални къщи. До нас спря бяла Самара:
- Хей ребята, вы куда?
- Търсим хотел.
- Кой хотел? Империал?

- Ами да. – всъщност хотелът се казваше по друг начин, но в цялата обърквация не си спомних името добре.
- Карайте след мен, ще минем където няма вода. И Самарата се понесе като катер из Владикавказките улици. Не беше лесно да го следваме, на няколко места ни изчакваше. Обикаляхме доста. Замислих се защо толкова много обикаляме след като хотелът трябваше да е близо. Мозъкът ми започна да работи на невротичен режим вадейки черни варианти – някакъв напълно непознат със самара ни кара да обикаляме след него из цял Владикавказ. Накрая стигнахме до някакво много съмнително тясно място, което водеше до нещо като двор. Казах на Силвия да спре и да чака, аз ще карам сам след него. Тя обаче реши, че ако ще ни отвличат поне да сме двамата. Смях! Въображението има безгранични възможности, а реалността винаги е крайна. Спряхме на официалния паркинг на хотел Империал. Аз все още се чудя защо е толкова далече от там където си мислех. Човекът с Ладата, каза че входа е отпред и ме води. Аз вече доволен, че сме намерили хотел влизам във фоайето, доста луксозно изглеждащо. Отсреща момичето ме гледа безмълво с отворена уста. Аз съм ухилен и се чудя защо ме гледа така, но бързо ми просветва, че съм рошав, с някакъв дъждобран, който се окапва на мокета, а ръцете ми са черни от ръкавиците. “Hello, do you speak English?“, казвам аз за да не бъда изгонен. Лададжията и обяснява, че сме български мотористи и ни трябва хотел. За пръв път от много километри можех да ползвам и английски. Стаите обаче бяха на безумни цени от 5600 рубли. Говоря си с човека и му казвам, че ни е малко скъпо и май съм сбъркал името на хотела. Той пита дали няма нещо по-евтино. Рецепционистката отговаря “Ами вие защо сте ги довели тук!? Това е най-скъпия хотел във Владикавказ, пък и сега е пълно заради мача.” Поразправяхме се още малко и се оказа, че има нереновирана стая – апартамент “само” за 3000 рубли. Трудно сме щяли да намерим по-евтино пък и нямаше смисъл да си търсим излишни приключения.
Настанихме се, оставихме моторите на паркинга пред камерите, за което трябваше да платим все едно за две коли. Аз протестирах, че двата мотора заемат място колкото една кола, но момичето извади официален ценоразпис с подпис и печат, където ясно пишеше, че мотоциклет или автомобил струваха еднакво. Нямало как да ни вземе по-малко. Нямаше какво да кажа, руска дисциплина! А хотелът бил пълен с чужденци заради мача Алания – Бешикташ от някакъв важен футболен турнир. Човекът с ладата се оказа директора на спиртзавода във Владикавказ, очевидно важен човек. :) Благодарихме му и се разделихме. Нищо опасно не видяхме щом като първия срещнат човек ни помогна. Каза, да му звъним ако имаме някакви проблеми.

В хотела беше спокойно, трябваше само да се поизсушим, защото ръкавици и ботуши се бяха поизмокрили. Имаше и приличен Интернет, от който писахме във форума.

Така свърши този дълъг и интересен ден. С не особено удачните опити да суша ръкавици около лампите:

Публикувано в Пътувания с етикети , , , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>