Одеса, 16.08.2011
В предварителните планове бяхме заложи един ден за Одеса. Мотелът беше хубав, цената добра, така че щяхме да останем още една вечер.
А как щяхме да слезем до центъра? Жената на рецепцията каза – с маршрутка. Добре, няма проблеми. Ето и главната улица Ленин, нещо като Цариградско шосе:
Маршрутката е ЗАЗ, естествено. Сутринта беше празна, беше приятно да се повозим, но липсата ми на опит във возенето в такъв транспорт щеше да ми изиграе шега вечерта…
Не бяхме кой знае колко подготвени за Одеса. Аз не съм голям любител на туристическите места, но сутринта в Интернет видях, че важни обекти са операта и ул. Дерибасовская. Е, маршрутката ни стовари някъде тук, не е точно операта:
За Одеса се знае много. Голям град в който има крайности – тотална мизерия и коли по стотици хиляди долари.
На гарата, разбира се можеш да си вземеш квартира:
Плажът на Одеса е хубав и има хубава крайбрежна алея със заведения…
После разгледахме града от виенско колело 
Строителството е грандиозно. Това са жилищни комплекси. Не бях виждал толкова големи жилищни сгради у нас:
Успяхме да намерим и операта, архитектурата в Одеса наистина е впечатляваща в старата част на града:
Булевард “Приморский”:
Стълбите на Потьомкин:
Навсякъде беше пренаселено с туристи, основно рускоговорящи.
В Одеса все още има следи от Балкантурист:
Фейсбук кара хората да правят невероятни неща:
Стана късно и трябваше да се прибираме на обратно. Намерихме криво-ляво някаква спирка с маршрутки в посока ул. Ленин. Там друг градски транспорт няма – само маршрутки, тоя път препълнени. Качихме се на някаква “нова линия” 46 – бяхме видели на идване, че минават тези номера надолу към града. Аз нямам никакъв опит с такъв транспорт, и когато автобусът се напълни догоре реших, че повече няма да спира и да качва хора. Да, обаче шофьорът продължаваше да качва нови и нови хора. Автобусчето се напълни добре. Вчера гледах предаване за токийското метро и се сетих за тая маршрутка. Нещо подобно е. Хората бяха спокойни, цъкаха си в телефоните набутани като копърки вътре. А аз, освен, че не обичам да се возя на обществен транспорт, страдам и от поносима форма на клаустрофобия. В главата ми се въртеше идеята да слезем и просто да се приберем пеша последните 3-4 км, когато шофьорът на една от “спирките” стана, обърна се към пътниците и със съвсем официален тон заяви “Уважаеми пътници, моля да се посбутате малко назад, понеже средната врата се развали.” Идваше ми да отида, да го хвана за врата и да го питам “Къде бе аланкоолу мислиш, че може да се посбутаме!?”. Останалите около мен обаче ме смляха и всъщност се посбутахме. Значи имало още накъде.
Продължихме нататък, разбрах, че е време да слизаме, казах това на Силвия с неуверен глас и съвсем ясна идея, че няма да слезем тук, а ще се разходим до селото, където е крайната точка на маршрута и ще слезем на връщане. Вроденото ми нахалство е прекалено ниско, за да си представя, че мога да сбутам хората от почти края на автобуса и да изляза. Силвия, обаче със солиден опит от Софийските маршрутки изръсва “Можно здесь…“, но не се сеща за руската дума нататък, а шофьорът разбира се нищо не чува. Аз пък изобщо не съм оптимист и даже не си правя труда да кажа каквото и да било. Чувам отговор на човека до мен “Здесь що!?… Войти?” “Да, да войти” Човекът виква нещо към шофьора и онзи забива спирачки на секундата. Силвия прехвърля 5 гривни през няколко човека към водача, слиза, а аз с най-хубавия си руски казвам “Можно я тоже.”, и хората сякаш отговарят “Ама разбира се, че може” и се оставят да бъдат изблъскани от мен за да стигна до вратата. Слязохме и се смяхме 5 минути. Макар, че на тия хора не им завиждам…