Тулча – Одеса, 15.08.2011
При влизането в Украйна изпитах някаква форма на възторг, което ми се случва много рядко. Може би заради това, че минахме първата трудна граница, за пръв път бяхме в рускоговоряща страна и пътуването си вървеше нормално. Иначе Украйна веднага се усети – лош път, много дупки, в първото село се виждаше добре, че хората не са никак заможни. За пътя знаехме – 60-70 км до по-големия град Измайл трябваше да са в лошо състояние. Всъщност бяха ужасни – неравен път, дупки, коловози. Нашите мотори са направени за гладък асфалт и добре, че тежкия багаж омекотяваше неравностите.
Тук сме на една от малкото сенки по пътя, който в началото върви в посока изток успоредно на Дунав, сутринта карахме от другата страна в Румъния: 
В другата посока е така:
В Украйна няма много планини и хълмове, пътищата са равни и прави. Доста километри имахме да караме по такива скучни пътища, докато стигнем Крим. Честно казано, обаче ми беше доста интересно дори и тук. Отвреме навреме срещахме коли, които подсирваха доволно. До Измаил се минава през няколко бедни села – определено хората живеят доста скромно.
В Измайл ни посрещна Ленин:
После видяхме и още една статуя на Ленин. Следващите дни щяхме да разберем, че всъщност навсякъде паметниците на Ленин си стоят. Измаил изглеждаше съвсем прилично поне в центъра:
Типичния украински обществен транспорт:
Не бях чак толкова изненадан от този автобус. Изненадах се малко по-късно, когато видях на един препълнен, малко по-нов модел подобен автобус табела “Одеса – Болград”, разстоянието е над 240 км. Оказа се че тези малки автобусчета са гръбнака на украинския градски и извънградски транспорт. Всъщност са производство на Запарожкия завод.
Докато бях в супермаркета веднага при Силвия се събраха няколко местни, от тях повечето българи. За пръв път усетихме, колко по-добре се чувстваш в пътуването, ако можеш да комуникираш с хората по пътя. Нашият руски не е добър, но все пак можем да завържем някакъв разговор. Тук също за пръв път усетихме какво значи да си център на внимание. У нас отдавна мотористите не са интересни на никой, а там те са малко, още по-малко са чужденци. Беше станало около 16,30 и се чудехме дали да продължим по пътя към Одеса, но все още беше рано и решихме да продължаваме.
Пътуването вървеше бавно. Пътят беше лош, трябваше да се кара доста внимателно и предварителната информация, че ще стигнем за около 3 часа не се връзваше. Тук сме все още на около 150 км от Одеса.
И докато сме спрели край пътя се замислих, че след малко ще се стъмни, сетих се за предупреждението на външното ни министерство да не се кара нощем в Украйна, и изобщо да не се кара ако може. В тоя момент една баничарка набива спирачки от другата страна и спира. Мисля си: “Ето! Втасахме я, бандити!” А от баничарката излиза един усмихнат човек и вика “Здравствуйте! Я тоже байкер.” 
Човека помислил, че имаме проблем и спрял да ни помогне…
Вече на тъмно минахме през Молдова отново. Главния път минава няколко километра през територията на Молдова, просто границата след разпада на Съветския съюз е нарисувана там, а друг път няма. За щастие няма ГКПП-та, а просто вземаш едно талонче с номера на мотора и в колко часа си влязъл, после го предаваш на излизане. Съвсем преди Одеса, спрели отстрани на пътя за да си облечем дъждобраните ни заваля такъв летен дъжд, че всичко се намокри за секунди. По пътя летяха тирове, които допълнително ни заливаха с вода. Тогава смеейки се в каската не знам защо се сетих за външния министър. Странни работи прави уморения мотористки мозък.
В Одеса трябваше да стигнем до един мотел “Автотурист” на ул. Ленин. GPS-а много помага в такава ситуация. Иначе влизането в Одеса е интересно преживяване вечер. От тъмницата на провинцията изведнъж влизаш в осветен град с билборди, бизнеси около пътя и хубав път. GPS-ът не намери точно хотела, но пък поне бяхме в голям град с много хотели и все щяхме да измислим нещо. Карайки по улицата изведнъж го видяхме в дясно, свихме и спряхме до някакъв висок портал с ел. задвижване. Вратата се отвори и отвътре излезе човек с камуфлажни дрехи. “Това е някакъв военен обект, не е хотела.“, помислих си аз. Все пак попитах плахо “У вас, комнаты есть?” “Военния” отговаря “Есть. 500 гривен.” И така се настанихме. Много е хубаво, когато намериш стая в непознат град, особено след като е валяло дъжд и си гладен…
А “военния” се оказа пазача. Просто в Украйна всички охранители се обличат с камуфлажни дрехи.
Разбира се карането на тъмно в Украйна не е нещо кой знае колко хубаво, и всъщност ако може си го спестете. Все пак седмица след това малко по на изток, щяхме грубо да нарушим отново препоръките на МВнР влизайки в Северен Кавказ…