… На турската граница обстановката се различава от очакваното. Уж трябваше да няма никакви коли, а се оказва, че има огромен трафик от камиони, бусове, автобуси. Едвам намираме някакъв път да преминен напред и то през “пешеходната зона”.
Заварваме обичайния хаос по такива места – влизаш в някакво помещение, не се знае какво трябва да направиш. Тираджии, пътници и бусаджии се пререждат, нареждат, карат…
Бях се наредил само аз с паспортите, обаче извикаха Силвето – да я видят. После тръгваме и едвам се върнахме на пътя през един изкоп. Моя мотор опря на тръбите, та се събра някаква групичка да дава акъл и да го повдига. Накрая след около час в турска страна преминахме в Ислямска република Иран. И там ни посрещат с “Welcome to Iran. Welcome, welcomе”. Ние доволни си казахме – “Е, това е. Сега ще ядем череши!”. Разпитвам аз какво правим, обаче нищо не се случва – освен да ни кажат къде да паркираме и по 5 пъти “Welcome, welcome to Iran”. След малко се появи някакъв младеж по панталон и риза, говорещ слаб английски и казва “Елате с мен”. Този ако не е шефа на митницата, поне е негов секретар! Така решихме по дрехите.
Обикаляме с него вътре в митницата – при началника, слагат печати. Пишат номерата на моторите и след малко нашият приятел взема едни бележки и казва – готови сме! Нещо взе да ме усъмняват нещата. След малко се появява с някакво Пежо и ме кани да седна. Обяснява ми – “Така и така, оправих нещата, дължиш ми 50 долара!” Работата излезе друга, си помислих. Значи в Иран ако нещо изглежда много добре, като това някой да те оправи да минеш всички формалности, то значи вероятно не е така. И обратното, естествено. Викам му “Ти хубаво си ги оправил нещата, ама аз 50 долара няма да ти дам.” Пазарихме се известно време, та накрая му оставих 40, което пак му беше много, но вече исках да влезем в Иран и някак си ми беше все тая за 10-20 долара.
Излизам от колата и какво да видя. През това време 5-6 човека зарибяват Силвия за чейндж. В този бизнес явно няма задръжки и алъивериша върви свободно със сами жени. 
В Иран не работят никакви банкови карти, и всички туристи трябва да носят долари в брой за да обменят в местната валута – ирански риал. Чейнчаджиите там са навсякъде в самата митница.
На мен ми става интересно и започват да ме обикалят – “мистер, мистер, гуд рейт, гуд рейт”. Естествено Силвето знае какъв е “гуд рейта” и разбира се никой от тези не го дава. Един предлага едно, пишейки на телефона, след малко някой вкарва по-добра оферта, Силвето ги атакува с правилния курс, но те няма как да го приемат, понеже няма да изкарат нищо, и лека полека се отказват. Аз само викам – “Каквото каже жената, аз от пари не разбирам.” за да продължи театъра. Накрая остана един единствен, който ни догони чак след като излязохме от митницата и спряхме да си слагаме каските. Обменихме 50 долара за милион и 250 хиляди риала, което е долу горе добре.
В Иран парите са доста объркващо нещо. Риалът е много обезценен и се работи в милиони. Имат и разговорна дума за 1000 риала, което е туман, нещо като нашия 1 бон. Обаче и толкова просто не е. Често казват едно, което пък значи 1 туман т.е. 1000 риала. Може да кажат например 4 долара, което е 4 тумана. Никъде никой не работи с целите риали. Ако е написано 1.50, значи е 1500 риала, просто 1 риал на практика е нищо. Доста е объркващо в началото, но след няколко дни се свиква. По-нататък ще разкажа и как най-добре се обръщат пари в необятния ирански финансов свят.
Това ни е първата снимка в Иран – на знака с фарси, малко преди Урмия:
В Урмия спираме при световноизвестния Хюсеин, който е с противоречива репутация сред мото пътешествениците, но следи всички форуми и урежда временни карнети на западняците на доста солени цени, но пак много по-евтино отколкото ако си ги вадят в Германия например. Аз бях говорил с него и той знаеше кога ще минаваме, но не му бях обещал да спираме. На входа на Урмия една бяла кола взе да свири и да мига, и се оказа бащата на Хюсеин – нямаше как да не отидем при него. За наша изненада в двора на Хюсеин имаше Нисан Патрол с българска регистрация – Дончо от Офроуд форума. Бяха пристигнали 2 часа преди нас.
“Ще ме карат да слагам кърпи на главата!”
Влизаме в едно заведение да хапнем нещо. Тук за пръв път се сблъскахме с прословутия ирански обичай или етикет “таароф“, за който бях чел в Lonely Planet. Взимаме си храната от собственика, и на моя въпрос “Колко струва?” той казва – нищо. Прието е при такива отношения между непознати той да откаже, но аз трябва да продължа да настоявам поне 3 пъти да си платя. Ако след третия път той откаже, значи чак тогава може да се смята, че наистина иска да ме почерпи. Просто по този етикет би било лошо за него да поиска да му платя още първия път, но също толкова лошо за мен ще е ако аз приема да не му платя. На третия ми въпрос естествено ми каза колко струва и си платих. И добре, че бях чел за това, иначе имаше голяма вероятност да не му платя още на втория му отказ, което не е приемливо. Доста туристи се объркват при първите си сблъсъци с таарофа. Затова и преговорите с иранци са си цяла наука, има много неясноти при общуването, които се очаква да се подразбират, и е много трудно за незапознати с персийската култура.
Това е безалкохолната им бира, представлява нещо като газиран студен чай Нестий Алкохолът в Иран е напълно забранен.
