Продължаваме към Украйна. Това не е най-прекият път за връщане, но бяхме решили да минем през Одеса – едва на 50 км от винарната, където бяхме спрели. Там някъде ни разказаха и съвсем обратната история, на тази от Приднестровието – този път хора с георгиевски лентички щяли да ни вземат моторите. Този път не за Майдана, а за Крим. Влизането в Украйна става като се включим в пътя Болград – Одеса – там където за няколко километра влиза в Молдова. Преди години минахме по него на тъмно, но когато се минава от Украйна, това става само с едно талонче – без нужда от спиране. Сега, след минаването през молдовската митница, не ти дават талонче, а на украинския пункт те питат с талонче ли си, или идваш от Молдова. Украинската граница минахме лесно – разликата от преди е, че имаше въоръжен войник, който ровеше багажа и питаше за “оружие”, но това не ни забави особено. Другата разлика с преди бяха двата блокпоста. Блокпостовете бяха про-форма, според мен никаква практическа полза не можеше да има от тях, особено като ги сравнявам с подобни, които съм виждал в турски Кюрдистан.
Влизайки в Одеса, на Лукойл един бензинджия ни обяснява половин час за войната и какво ли не. Нищо не разбрах, и той нищо не знаеше, просто вярваше в някакви неща. Но истината е, че Украйна изглежда като една доста разделена страна. Един ти казва едно, друг съвсем друго. И двете много често не са подкрепени с почти никакви факти.
А в Одеса всичко е нормално – кафетата по Дерибасовская, приморския булевард. Единствената разлика е, че има по-малко хора от това, което помня през 2012-та. Руснаци май няма, както преди. Хората тук твърдят, че тази дивотия в профсъюзната сграда през май е дошла някъде отвън, било е нещо съвсем странно и неочаквано. И наистина Одеса изглежда винаги си е живяла някакъв свой живот, далеч от Киев и Москва. Не видях почти никъде нищо съмнително, като графити например. Разказаха ми, че има хора, които ходят на море на Крим – там сега нямало точно граница, а някакъв пункт и ако си с украински паспорт никой не те спира…