Това е баба ми Марийка с ученици, може би около 1950-та година. Умря преди няколко месеца на 90 години. Тя е първия будител за мен, понеже ме будеше рано сутрин да си уча уроците, аз естествено недоумявах тогава. Помня разни неща някъде от около 1986-та, а баба тогава вече се бе пенсионирала. Все пак в съзнанието ми изникват учениците, които постоянно идваха да им дава уроци, да им обяснява къде се пишат запетайки, къде пълен член. Сега пресмятам, че заради относителното си дълголетие е успяла да изучи поне три поколения. Спомням си, разправяше ми историята си за първия ѝ работен ден – било през 46-та или 47-ма, а тя току що завършила института в Шумен, по разпределение попада в някакво затънтено село в Полскотръмбешката околия (на едва петдесетина км, които тогава се пътували за един ден). Пристигайки там в късна вечер кметът я настанил на квартира, и от другия ден – учителка в селото. Тогава не било като сега – само на петдесет километра, но изкарала цяла зима без да се прибере. И после – 40 години учителка. В моите представи всички ѝ бяха ученици. Даже помня, че тази толкова велика фигура в детските ми спомени – спасителя на градския басейн – и той ѝ беше ученик. Въобще, тогава си мислех, че тя всичко може да уреди чрез някакви си “ученици”. Понякога ги виждах – притеснени батковци, а баба им се кара, и им обяснява как се пише грамотно. Естествено, тогава ми е било досадно – какви са тия хора, които моята баба ще учи.
Не знам дали и аз ѝ бях ученик. Тя разбира се ме гонеше да уча, но аз никога не съм бил сериозен в училище. Но ми разправяше, че всъщност най-добрите ученици не успявали после в живота, а сега не си спомням дали имаше обяснение за това. Съжалявам, че толкова много неща е разказвала, а аз нищо не съм записал, и всичко съм забравил. Записвайте си, недейте като мен. Дори сега с ужас установих, че съм затрил копието от последната ѝ тетрадка, а там даже със страховете си беше събрала разни уроци, макар те вече да не бяха толкова за запетайките, колкото за живота… А 90 годишният живот – ех, какво чудо е това! Трябваше да слушам по-добре и да си записвам.
Видях я жива последно преди почти година. На 90 години всички илюзии се изпаряват, а най-сериозното предизвикателство е смъртта. Баба го знаеше и все пак изпитваше страха на ученик пред черната дъска, едновременно с това искаше да живее и още, и още, и още. Обясняваше ми, че не бива да се пише и казва “адски хубаво”, понеже адското не може да бъде хубаво, и двете думи си противоречат. И искаше да проумее случващото се. Питаше ме какво става със света, накъде отива. А аз ѝ казах, че тя трябва да ми обясни това – беше преминала през всичко, което може да се види – нелек живот, една световна война, монархии, комунизми, демокрации, капитализми. Но тя не знаеше. Разправяше само, че лошите неща ги има, понеже всички хора искат много. Казваше, че е научила от живота си, че важните неща са много простички, а хората губят твърде много усилия за глупости.
И все пак, човек не умира напълно докато има кой да помни, а учителите ги помнят много дълго…
P.S. Сега ще трябва да си проверя правописа няколко пъти. За всеки случай ще се застраховам – ако има отвъден свят, и баба чете блога – никак няма да е доволна да види липсващите запетайки. 
