Преди време прочетох в едно сериозно издание следния текст: “… Луксът да не гласуваме и досега си го плащахме през бандитските застраховки, корумпираната приватизация, бетонираното Черноморие, фалшивите пътни ремонти, откраднатите детски градини, стимулираната ромска раждаемост, закритите болници и др. Ако не разбираме връзката между участието си в изборите и горните безобразия, значи сме пациенти, а не граждани …“. Покрай избори подобни анализи често могат да се видят из медии, блогове, вестници, и са особено популярни за споделяне в социалните мрежи.
“…пациенти, а не граждани..”. Това е интересно, и стряскащо. И така, ако уверено обявим негласуващите за пациенти, може да приемем, разбира се с известно преувеличение, че те са натикани в категорията на злото. Те трябва да бъдат “излекувани” от негласуването си за да станат отново граждани. Гласуването – като добро, а негласуването – като зло и пречка към доброто, “нормалното” общество. Тук вече имаме морална позиция по отношение на гласуването и негласуването. Много от застаналите на страната на “доброто”, смело обявяват другите за “не-граждани”. Политическата добронамереност, оставена без граници, неминуемо започва да противоречи на себе си. Авторът решава, че гласуването при представителната демокрация е единствения добър ход, дълг на всеки гражданин на държавата, той приема това за абсолютно правилно. Едновременно с това, непоставяйки граници на добронамереността си, не само обижда, а и затваря в една морална категория огромна част от хората, с които трябва да живее. Минавайки тази линия, не успява да осъзнае, че отрича демокрацията, заради която е толкова добросъвестен в началото. Не закъснява по-нататък и идеята за задължително гласуване, като евентуално решение за “по-добра демокрация”.
Разбира се сега мнозина имат различни дефиниции за демокрация, и всеки споделя някакво лично виждане. С просто око са видими противоречията свързани с идеите за задължително гласуване или пък още по-несъвместимия “ценз” за гласуване¹. Но какъв ценз, какво значи ценз? Аз може да поискам всеки непрочел няколко тома на Платон, да не се приближава до урна. За други може би достатъчно ще е прочитането на Винету. А ако утре мнозинството от гласуващи реши, че негласуващите са пациенти и им устрои специални клиники?
Гласуването е избор, негласуването също. За мен демокрацията би следвало да бъде пространство, в което всеки има избор. Всеки, без изключение! Изборът на гласуващия и негласуващия може да предопредели по-лошо или по-добро правителство (ако изобщо може да се каже, че има добри правителства), може да подобри или съсипе община, предприятие, държава, семейства и хора. Демокрацията трябва да е едно пространство, което не създава диктатура на мнозинството, а тъкмо обратното – защитава и най-малката част на обществото.
За мен демокрацията не е – моята партия да е на власт, а вашата не, понеже е лоша. Демокрацията не е “нормална държава” (каквото и да разбирате под това определение). Демокрацията не е пазарна икономика. Демокрацията не е диктатура на мнозинството. Демокрацията не е парламентарни избори. Демокрацията е много по-тежка за носене, тя е като свободата – няма никакво щастие в нея. И това наистина не означава, че вашата или моята партия, като най-добра за мен, трябва да спечели и да разпространи доброто, обявявайки останалото за зло, отричайки по този начин себе си.
Представителната демокрация през последните сто години показва, че е навярно най-добрата форма на обещание за промяна, която всъщност нищо не променя. Негласуващите са самотници, но тяхната самота намалява с всеки изминал ден. Те се бунтуват, макар да знаят, че техния бунт е обречен на временен неуспех. Те знаят, че демокрацията, която им се предлага в красива опаковка е фалшива. Негласуването е единствения им избор, за да не се съгласят със спрялото време, да изкрещят техния избор с оглушително мълчание.
Аз правя своя избор да не гласувам, и съм толкова виновен за състоянието на обществото, държавата или общината колкото и гласуващия, също направил своя избор. “Когато всички станем виновни, тогава ще имаме демокрация.“². И все пак не ми е приятно да ме наричат пациент.
_________________
¹ Думата “ценз” са споменава от Платон в “Държавата”, в диалога за олигархията. Според Платон оригархията създава две държави – една на бедните, и една на богатите, които управляват с “имуществен ценз” т.е. богатството си. Според него управляващите богати и управляваните бедни неминуемо ще изпаднат в антагонизъм.
² Албер Камю (1951), “Разбунтуваният човек”
“За мен демокрацията би следвало да бъде пространство, в което всеки има избор.”
Понеже всеки има собствена дефиниция за демокрацията
В условията на демокрацията всеки трябва ли да има избор дали да спазва законите или не?
Ако пък при демокрацията не трябва да има закони, как тогава тя ще защитава малките части от обществото?
Просто ми е интересно да прочета разсъждения по въпроса
Мога да ти отговоря какво мисля аз, без да възприемаш отговора като “трябва”.
Когато говорим за закони, трябва да имаме предвид, че един закон не е необходимо да е справедлив. Какво е справедливост е също една дълга дискусия. Абсолютна справедливост няма, както няма и абсолютна свобода. При опит да се установи абсолютна справедливост, то ще постигнем абсолютна несправедливост. По същия начин абсолютната свобода води до тирания. Платон обяснява това в главата за Тиранията в “Държавата” – според него тя произлиза от демокрацията, при която е установена абсолютна свобода. После Албер Камю в “Разбунтуваният човек” извежда подобна концепция – горе съм се опрял на него. Той в цялото си творчество винаги е говорил за границите – оттам и човек трябва да поставя граница, дори и на добронамереността си. Свободата според него се простира дотам докъдето тя не започва да отрича човека. Има едно клише, което обаче е приблизително вярно – че моята свобода свършва там където започва свободата на другия.
Отплеснах се. Да се върна на въпроса ти за законите. В днешно време законите не винаги са справедливи – лобира се за тях, има корпоративни интереси и прочее. Естествено напълно справедлив закон не може да се направи. За мен моята съвест стои по-високо от всеки закон, и аз бих го нарушил, ако смятам че не е справедлив, естествено носейки си отговорността за това. И тук е моят избор да го спазвам или не – законопослушанието може да донесе поне толкова беди, колкото и хаоса предизвикан от липсата на всякакви писани и неписани закони. Аз не бих нарушил закон за да смачкам, излъжа или ограбя някой друг, естествено – това е несправедливо! (За справедливостта също има интересни неща в “Държавата”)
И не забравяй, че една голяма част от бунтовниците (вкл. и в науката, особено в тъмните времена) т.е. тия които са движили света напред, са нарушавали законите на тяхното време – писани и неписани. Камю има един много хубав цитат от “Чумата”: “винаги настъпва един момент, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказван със смърт.”, “Въпросът е да се знае дали две и две, наистина правят четири, да или не…”
Колкото до липсата на закони изобщо, и как ще се защитават определени групи, трябва да се четат теории на анархизма – там съм повърхностно запознат, макар да имам интереси. Но доколкото ми е известно дори и анархо теоретиците не стигат дотам да твърдят че може без поне неписани правила (което е равносилно на някакви закони), но те не идват от държавата (която не съществува), а от федеративните общини след преки демократични решения. Между другото точно покрай тоя въпрос мога пак да се отплесна. Оруел след напускането на имперската полиция, отвратен от това което е видял там, става анархист. И макар да си мисля, че запазва донякъде добри отношения с тази философия, към 30-те и до края на живота си е отявлен демократичен социалист (той е пропагандирал социалистическа федеративна империя подобна на Съветския съюз, но не тоталитарна, а демократична – нещо слабоизвестно на нашите “демократи”, които си мислят че Оруел е антикомунист, а той просто е бил антитоталитарист, но абсолютен социалист). Та тай казва, че в едно безвластническо общество точно липсата на закони го притесняват – според него всеки един писан закон е по-добър от “обществения” неписан закон, който може да бъде много по-брутален. Нещо безспорно вярно, но мисля, че анархистите с лекота биха го оборили.
и реплика към Тодор Томов:
ПРЯКАТА демокрация е съвсем различна система от ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА. Ако се вгледаме в структурата и функционирането на пряката демокрация, некастрирана от компромиси с партийни обръчи около бизнес групировки (а такава в света практически липсва, бледо й подобие са Швейцария и Исландия, така че вглеждането е теоретично и с поглед към минали, насила разтурени опити за самоуправление), повечето въпроси тутакси намират отговор.
А тези питанки, които останат, те вече са наистина важни и са мотор за развитие на модела на пряката демокрация (която обаче, споменах го, иска тепърва да се извоюва за съществуване).
(нещо се изгуби коментара, в който изразих пълно съгласие със статията; пуста техника)