Преди месец бяхме в Босна. Още преди време разбрах, че за да усетиш едно място, вместо да четеш история, има по-пряк път и той е художествената литература. Естествено, когато става дума за Босна и Балканите, няма как да прескоча Иво Андрич.
“Травнишка хроника” с подзаглавие “Консулските времена” Андрич пише по време на Втората световна война. Романът (или хрониката) разказва за реални събития от началото на 19 век в Травник, когато в града е имало френско и австрийско консулство. Всъщност историята за мен е изключително интересна, авторът вплита едновременно въображението си и документални събития – докато е бил в Париж, прекарва огромна част от времето проучвайки документите от Босна и четейки докладите на френския консул Давил, главен герой в “Травнишка хроника”.
Още в началото на книгата усетих нещо много познато, изпитах някаква близост с историята, и не можех да разбера защо. Причината беше проста – мекия разказвачески глас на Андрич, който излагаше събитията без украса, такива каквито са – едновременно твърдо, но без насилието, характерно за слабите критици и писатели, беше твърде близък до Камю. И също като него не оставяше вратата отворена за една надежда, каквато не съществува, или по-скоро в която според него не би трябвало да се вярва. Светлозар Игов казва за Адрич “От “жестоките закони на живота” няма спасение в историческия и земния свят. Този свят е поприще на злото и насилието, на вечна – осъдена на неуспех – битка на човека с историята и със смъртната му съдба. Това разбиране не прави Андрич – както и Камю – привърженик на някаква историческа пасивност, но не го и прави исторически оптимист.” И да, това беше – Адрич е писател екзистенциалист, навярно Камю би го нарекъл абсурден писател. Разбира се близостта му с Камю и Сартър е доста спорна, още повече че вероятно той никога не ги е чел, не и преди да напише “Травнишка хроника” и “Мостът на Дрина”. И все пак това обозначава една интелектуална близост сред група от големи мислители по онова тежко време на световните войни. И това, което ми дава право да го приближа толкова до Камю е всъщност посоката на дълбоките му разсъждения – “Травнишка хроника” дълбае навътре в душата на Босна и на отделния човек, и макар да мога с убеденост да кажа, че е философска, то все пак липса оная тежка за носене дълбочина която виждаме при чистата философска проза като “Падането” или “Чужденецът” (А. Камю). В тази посока на мисли, Андрич е много по-достъпен за масовия читател, като успява все пак да му предаде философските си идеи.
Оруел казваше, че всяко некадърно творчество, бива наказано от времето. Тук е обратното – плашещото в “Травнишка хроника”, е че тя изглежда все по-близка до съвремието. Събития отпреди 200 години са съвсем идентични в същността си с настоящите. Когато виждаме съвременните войни за ресурси, Украйна, газопроводите, Русия и САЩ, и как същите неща са се случвали в травнишките консулски времена преди толкова много време, то няма как идеята за обречеността и безнадежността на съдбата да не излезе напред.
Друг голям план от творчеството на Андрич е неговата Босна – роден в Долац (до Травник), в хърватско католическо семейство, в родината си той е най-малкото противоречив, особено след разпада на Югославия. За Андрич казват (от книгата на Велко Милоев – “Салата от глухарчета. Босна между две войни.”), че хърватите съжаляват че се е родил хърватин, а е писал като сърбин, сърбите съжалявали че се е родил хърватин, а не сърбин, а бошняците съжалявали че изобщо се е родил. Много е трудно да говоря за това, но си мисля, че Иво Андрич е показал на народа си всички опасности, които могат да му се случат, нещо като наръчник какво да правят и какво не, и все пак едва две десетилетия след смъртта му войната не беше предотвратена. Големите писатели, изглежда по повелята на абсурда, винаги са могли само да предупреждават, но не и да правят историята. Нея други я правят, а те вероятно не са чели нито “Травнишка хроника”, нито “Мостът над Дрина”…
И така, на двете противоположни страни на Травник – къща срещу къща – отсега живееха двамата консули със семействата си и сътрудниците си. Това бяха двама души, предварително определени и изпратени тук да бъдат противници, да се съревновават и борят, пред властта и народа да поддържат интересите на своя двор и своята страна и колкото могат да увреждат интересите на противника. И това те вършеха, вече видяхме и още ще видим, всеки както най-добре умееше, според темперамента, възпитанието и възможностите си. Често се бореха злъчно и безогледно, като забравяха всичко и се отдаваха изключително на личните си нагони за борба и самозапазване като нахвърлящи се с настървение един срещу друг петли, които невидими ръце са пуснали на тази тясна и сенчеста арена. Всеки успех на единия беше неуспех за другия, а всеки неуспех – малък триумф. Ударите, които получаваха, прикриваха или подценяваха и пред самите себе си, а ударите, които нанасяха на противника, преувеличаваха и изтъкваха в докладите си до Виена или Париж. Изобщо в тези доклади консулът-противник и неговата дейност се представяха само в черни краски. В тях тези двама грижовни бащи и тихи граждани, вече на възраст, изглеждаха на моменти страшни и окървавени като разбеснели аслани или мрачни макиавелисти. Поне те така взаимно се рисуваха, подмамени от собствената си тежка участ и залъгвани от необикновената среда, в която бяха хвърлени и в която и двамата бързо губеха чувство за мярка и усет за реалност.
И нехристиянските, източните държави също воюват – прекъсна го Давил.
- Воюват. Само с тази разлика, че ислямските държави воюват без лицемерие и противоречия. Те винаги са смятали войната като важна част на мисията си в живота. Ислямът изобщо идва в Европа като воюваща страна и до днес се е задържал в нея или чрез войните си, или благодарение на войните, които християнските държави водят помежду си. А християнските държави, доколкото ми е известно, осъждат войната до такава степен, че отговорността за всяка война винаги прехвърлят една на друга и въпреки че осъждат войните, не престават да ги водят.Лъжата е смесена с истината, мислеше си Давил, …, всичко така е смесено, че никой не можеше нищо да разпознае, но едно е известно: всичко се руши.
Това беше онзи голям страх, невидим и неизмерим, но всемогъщ, който от време на време сполетява човешките общности и ги прегъва или откъсва всички глави. Тогава много хора, заслепени и обезумели, забравят че има разум и храброст, че всичко в живота преминава, че човешкият живот както и всяко друго нещо има своята стойност, но че тази стойност не е безгранична. И така, измамени от временната магия на страха заплащат голия си живот много по-скъпо, отколкото той струва, вършат подли и низки дела, унижават се и се излагат на позор, а когато мигът на страха отмине, виждат че са изкупили живота си с много висока цена или че дори не са били застрашени, а само са се поддали на непреодолимата измама на страха.
И все пак трудно е човек да не мисли, да не си спомня, да не вижда. Двадесет и пет години изминаха в търсене на “средния път”, който трябваше да донесе спокойствие и да осигури на личността онова достойнство, без което не може да се живее. Двадесет и пет години той вървеше, търсеше и намираше, губеше и отново печелеше от едно “увлечение” до друго, а сега, преуморен, разкъсан в себе си, изхабен, бе стигнал до точката, от която тръгна, когато беше на осемнадесет години. Значи, всички пътища само привидно са вървели напред, а всъщност са водили в кръг като измамни лабиринти от източните приказки и са го довели такъв уморен и малодушен на това място, между тия накъсани хартии и разхвърляни копия на писма, до точката, от която пак започваше кръг, както от всяка друга точка в кръга. Значи, средният път, онзи правият, който води напред, към постоянството, не съществува, а всички вървим в кръг, все по един и същ път, който ни мами, само се сменят хората и поколенията, които пътуват, непрекъснато мамени. Значи заключваше неговата уморена и погрешна мисъл, изобщо няма път и това, където сега трябваше да го поведе, клатушкайки се, неговият хром закрилник, всевластният княз Беневентски, е само част от този кръг, който целият е безпътие. Само се пътува. А смисълът и достойнството на това пътуване съществуват само дотолкова, доколкото умеем да ги намерим сами в себе си. Няма ни път, ни цел. Само се пътува. Човек пътува, изхабява се и се уморява.
Четири вери живеят на това тясно, хълмисто и оскъдно парче земя. Всяка от тях се смята за единствено достойна и изключва другите. Всички живеят под едно небе и от една земя, но центърът на духовния живот на всяка една от тези четири групи е далече в чуждия свят, в Рим, Москва, Цариград, Мека, Ерусалим и бог знае къде още, но само не там, където се ражда и умира. И всяка една от тях смята, че нейното благоденствие и изгода са възможни само ако останалите четири групи губят и изостават и че всеки техен напредък може да бъде само в нейна вреда. Всяка една от тях е издигнала нетърпимостта в най-голяма добродетел, всяка очаква спасение някъде отвън, и то всяка от противоположна посока.
Та Бонапарта тук, та Бонапарта там. Та това ще направи, та това няма да направи. Светът му беше тесен: за силата му нямаше мярка и карар. … Едни се хванаха за полата на френския, други – на австрийския консул, трети очакваха московци. … А ето и това беше и отмина. Вдигнаха се царете и разгромиха Бонапарта. Консулите ще изчистят Травник. Ще ги споменават още някоя година. Децата на брега ще си играят на консули и гавази, ще яздят дървени прътове, но и те ще ги забравят, като че ли никога не са съществували. И всичко ще бъде пак по божията воля, както винаги е било.
(превод – Сийка Рачева)
