Албер Камю, “Чумата”

Не мога да крия, че философията на Албер Камю ми допада, някак си ми помага да живея по-честно и по-ясно.  “Чумата” е една от малкото негови книги, пише я след войната. Сигурно е, че болестта е олицетворение на войната, а борбата с нея – съпротивата в която той е участвал.

Тази книга би помогнала на всички които правят, това което знаят че трябва да правят, макар реалността да им се изсмива в лицето. Изключително вдъхновяваща творба, която кара всеки да продължи собствения си непрестанен бунт, в оня сизифовски смисъл на бунта, за който Камю винаги е говорил. Както в цялото му творчество и тук брани читателя си от нихилизма, който е една от основните причини за комформизма и безразличието на съвременния човек.

Когато човек е погнусен от реалността, смазан от отношенията, някъде по пътя на своя живот, изпаднал в униние и съмнения дали две и две правят четири, и когато знае, че “винаги настъпва един момент, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказван със смърт.”, може да отвори “Чумата” и да си припомни, че “Въпросът е да се знае дали две и две, наистина правят четири, да или не…”

Което важи за всички други злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.

Не зная какво ме чака, нито какво ще дойде след това. Зная само, че в момента има болни и трябва да се лекуват. После ще разсъждаваме – и те, и аз. Но най-належащото е да ги лекувам. Браня ги доколкото мога, това е всичко.

- Да – каза Тару, – мога да го разбера. Вашите победи все пак ще бъдат винаги временни, там е работата.
Лицето на Рийо се помрачи.
- Винаги, зная това. Но не е основание да спрем борбата.
- Не, не е основание. Ясно ми е обаче какво представлява тая чума за вас.
- Да – каза Рийо, – нескончаемо поражение.

Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение. Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа – няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най- ясно виждане.

Много нови проповедници се навъдиха в нашия град, които казваха, че всички мерки са излишни и трябва да се примирим с неизбежното. Тару, Рийо и техните приятели, макар да отговаряха това или онова, знаеха едно: налага се борба под една или друга форма, а не примирение. Целият въпрос беше да се попречи на колкото се може повече хора да умрат и да познаят окончателната разлъка. Начинът беше само един – борба с чумата. От тая истина нямаше защо да се възхищаваме, тя представляваше обикновена последица.

Да, ако е вярно, че хората се нуждаят от примери и образци, които да наричат герои, и ако в нашата история непременно трябва да има един такъв, разказвачът предлага именно този незначителен, безличен герой, който нямаше нищо друго освен доброто си сърце и своя смешен на глед идеал.

… Доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние.

“Вия нямате сърце!” – бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?

Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувства се неспособен да прецени кое е добро и кое лошо.
…
Да – отвърна Рамбер, – но е срамно човек да бъде щастлив сам.

И докато съм жив ще отказвам да обичам такъв свят, в който децата са изтезавани.

Когато намери невинността с извадени очи, християнинът или трябва да престане да вярва, или да приеме извадените очи.

Не, не знаете, защото това са подробности, за които не се говори. Сънят на хората е по-неприкосновен, отколкото живота на чумавите. Не бива да пречим на добрите хора да спят спокойно. Бихме проявили лош вкус, добрият тон налага да не упорстваме. Но оттогава спя зле. Лошият вкус остана в устата ми и аз не съм престанал на упорствам, тоест да мисля.

Ето защо реших да отричам всичко, което отблизо или отдалеч, поради добри или лоши основания, причинява смърт или оправдава причиняването на смърт.

… от момента, в който се отказах да убивам, се обрекох на окончателно изгнание. Други ще правят историята… Казвам само, че на тази земя има палачи и жертви и че трябва, доколкото е възможно, да не се съгласяваме да бъдем с палача. Слушал съм толкова разсъждения, които без малко щяха да ми разбъркат главата и които са объркали доста други глави, за да ги накарат да се съгласят с убийството … Следователно заявявам, че има палачи и жертви и нищо повече. Ако заявявайки това ставам палач самият аз, то поне това е мимо волята ми. … Ето защо аз реших за всеки случай да застана на страната на жертвите за да огранича злините.

… Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на  разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете е резултат от волята, която не бива никога да отпада. Честния човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.

Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?

- Рийо – бавно произнесе най-сетне той, ще трябва всичко да ми кажете, нужно ми е да го зная.
- Обещавам ви.

… У хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

И като се вслушваше в тържествуващите викове над град, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.