Етика във фотожурналистиката

Отдавна ми се иска да напиша нещо за етиката в т.нар. жанр “фотожурналистика”. Всъщност самата дефиниция какво е журналистика и фотография в едно, и до колко изобщо е постижимо е много дълга, но няма да си говорим за това сега. Преди години подобна тема навярно би била предназначена за малцина, но си мисля, че в нашето настояще повечето, които носят някаква камера в себе си, не е лошо да имат съзнателност за това. По съвсем простата причина, че днес всеки е фотожурналист – снимайки и публикувайки кадри от различни обществени събития, дори без да осъзнава значимостта на собствените си снимки.

За мен фотожурналистът трябва винаги да се води от едно основно, фундаментално правило – да се опита да отрази реалността максимално добре. Това, разбира се не е възможно – все пак всеки фотограф избира какво да сложи в кадъра и какво да не сложи. Тогава как се постига обективност? Според мен просто не се постига. Единствено стремежът към обективността, като някаква осъзнатост в процеса на снимане може да е онова от което имаме нужда. И всъщност добрия фотожурналист е толкова по-добър, колкото по-добре разбира фактите около дадената ситуация. И както казва Бресон – фактите не са важни за една снимка – но тяхното познаване дава възможност за разбиране на същината на събитието и оттам неговото точно визуално представяне.

Нека пак да се върнем на етиката. Къде са подводните камъни за всеки, който е в този жанр – осъзнато или не? Ще започна от най-невинните, стигайки до по-сериозните.

Първо съвременните фотографски реалности са такива, че за да “пробиеш” (каквото и да означава това), трябва да направиш “нещо интересно” – цветно, шарено, скандално и прочее. Интересното се прави чрез манипулация през визьора. Просто режеш, и оставяш единствено това което ти се струва интересно и още по-лошото – не това което на теб ти се струва интересно (което да речем би довело до някакъв собствен стил), а това което знаеш че ще ти донесе повече рейтинг/посещения/лайкове/пари и т.н. Надолу следва един мой пример.

Докато разглеждах серията от снимки на тази ситуация си помислих – “Ех, каква интересна снимка. Полицая гледа злобно минаващия пенсионер все едно му е казал нещо лошо.” Веднага една червена лампа ми светна в главата – “Ти луд ли си!? Това е груба подигравка и със ситуацията, и с двамата човека.”. Чиста манипулация, играеща си в случая невинно, с временния израз на лицето на полицая и въображението на зрителя.

Ето още една снимка, показваща, че реалността е вероятно друга. Значи полицаят не бил чак толкова лош, колкото изглежда на втората снимка. Този отрязък от време и пространство, който сме видели в първия кадър, би използвал съвсем несъществени за ситуацията елементи, за да внуши определени мисли.

Всъщност точно от тук произлиза и следващия подводен камък. Използване на несъществени факти в общата ситуация за внушение на някакви мисли и чувства. Една снимка от тази серия. Изключително ми е неприятно, че снимката е на Георги Величков – наистина добър фотограф.

Само дето тая галерия не е фотожурналистика, не и по начина, по който би трябвало да се разбира. Може да бъде прекрасен проект, но контекста в който е поставена говори за такива претенции. Не знам как фотографът ще оправдае публикуването на тази снимка. Не знам защо изобщо я е сложил, не знам временното изражение на лицето и липсата на зъби какво показват? Наистина не знам. В тази галерия имаме няколко такива, които аз чувствам като някакво фотографско бичуване. Да, наистина е изключително трудно да се снимат хора с подобаващо уважение, много е трудно. И тук пак си спомням Бресон: “Трябва винаги да се снима с най-дълбоко уважение към обекта и себе си.” Иначе е твърде лесно да направиш една серия от фотографски карикатури, показващи неприятни мимики на лицето, обиждайки и човека който снимаш, и зрителя, и себе си.

Накрая ще завърша и с най-неприятната част на определени фотожурналистически експерименти. Това са грубите манипулации с реалността, чрез кадрирането, внимателен подбор на снимки, кропване, и насочване на зрителите към определени мисли и чувства. За съжаление нещо, което в нашите поляризирани времена се забелязва все по-често и по-често и от професионалисти, и от пълни любители…

За финал един много интересен поглед върху ситуация снимана с 360 градусова камера:

Етичния кодекс на AP и NPPA (американската асоциация на фотожурналистите) – ще се опитам да го преведа тия дни.

Темата е отворена и може да бъде допълвана с много примери…

Публикувано в фотография. Постоянна връзка.

Един коментар по Етика във фотожурналистиката

  1. Хубаво си го написал.
    С уважение към човека – това е една от фразите, от които се водя.
    Има нещо, което не изричаш гласно, но няма и нужда. Съгласен съм с теб.

Вашият отговор на Антон Каро Отказ

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>