На следващия ден имахме идея, преди да отидем до Карабах, да се разходим до манастира Татев – един от известните манастири в Армения.
Град Горис:
До манастира води съвсем нов модерен лифт, понеже пътят е лош. Или поне е бил лош. Когато стигнахме до там разпитах и ми казаха, че пътят ставал чакъл и не било добре. Но всъщност Митака каза, че си е перфектен асфалт. Трябваше да чакаме повече от час за кабинката и след известно мислене се отказахме. Времето напредваше, а на мен Карабах ми беше по-интересен от Татев.
Все още в Армения, а в далечината са Карабахските планини:
Нагорни Карабах е невероятно красив район. Сигурно това обяснява донякъде защо воюват за него. Войната там всъщност все още не е приключила и статута на непризната държава е твърде неясен. Официалното име е Република Арцах, арменците му казват само Карабах, а ние – Нагорни Карабах (възприето от руснаците).
Всъщност границите на Карабах са твърде неясни. Слез потушаването на конфликта Карабах е заселен с арменци, но така и не разбрах докъде точно, като според някои източници всъщност една част от територията се управлява от Азербайджан. Но войната там от 1994 г е “застинала” и реално не се знае кога ще избухне отново.
“Границата” представлява един пункт в който ти записват на тетрадка номера на т.нар. виза. Минаването не представлява особен проблем.
Първото село в Карабах – виждат се вече многобройните изоставени къщи на азерите. Всъщност някъде бях чел, че има толкова много свободна земя и къщи, че ако някой арменец иска да се засели – веднага му дават възможност.
Пътят до Степанакерт е около 90 км – само завои нагоре и надолу, спонсориран от цялата арменска диаспора, това е един от най-хубавите пътища в Армения.
Превала на прохода:
Трябва да кажа, че в Карабах не можехме да се закачим към мобилната мрежа. Би трябвало операторът да е арменски (и всъщост е), но не работеха.
Това е съвсем преди Степанакерт:
Ето го и града отвисоко – столицата на Нагорни Карах, Степанакерт:
Градът е малък, чист и спретнат. Има си министерски съвет и всякакви подобни сгради.
Парламентът:
Президентството:
Изглежда, че Армения полага доста грижи за това селище. Навсякъде по центъра полагаха нов асфалт:
Това е “Музея на падналите герои”, който беше затворен.
Иначе комуникацията с хората е почти нулева. Не че ние сме от най-общитетлните, но някак си в цяла Армения много малко хора се приближаваха дори до нас. В Турция би било доста по-различно. Разбира се навярно проблемът е в нас…
После тръгнахме на обратно по същия път. Багажът не беше в нас, но седейки сега съжалявам че не се опитахме да минем през целия Карабах.
Един от множеството монументи по пътя:
На връщане срещнахме президентския кортеж, или кортежа на някой друг местен тунеядец, който се състоеше може би от 10 коли и почти щяха да ни отнесат. За пръв път виждам толкова отвратително поведение на пътя – все едно возят автобус с умиращи деца.
На границата ни питаха дали нямаме камери и полюбопистваха какво е това оранжевото нещо (спота). Вместо да им обяснявам, им казах че е ГПС – навигатор и ни пуснаха. Митничаря завърши с думите: “Навигатор може, всичко може, само камери да няма да снимат пътя.”
Арменски деца:
Pingback: Турция и Армения (част 12) | Продължавай напред!…
Благодаря за статиите, опредено изглежда много привлекателно цялото пътешествие. Надявам се да има продължение
Попътен вятър