Турция и Армения (част 13)

На следващия ден имахме идея, преди да отидем до Карабах, да се разходим до манастира Татев – един от известните манастири в Армения.

Град Горис:

До манастира води съвсем нов модерен лифт, понеже пътят е лош. Или поне е бил лош. Когато стигнахме до там разпитах и ми казаха, че пътят ставал чакъл и не било добре. Но всъщност Митака каза, че си е перфектен асфалт. Трябваше да чакаме повече от час за кабинката и след известно мислене се отказахме. Времето напредваше, а на мен Карабах ми беше по-интересен от Татев.

Все още в Армения, а в далечината са Карабахските планини:

Нагорни Карабах е невероятно красив район. Сигурно това обяснява донякъде защо воюват за него. Войната там всъщност все още не е приключила и статута на непризната държава е твърде неясен. Официалното име е Република Арцах, арменците му казват само Карабах, а ние – Нагорни Карабах (възприето от руснаците).

Всъщност границите на Карабах са твърде неясни. Слез потушаването на конфликта Карабах е заселен с арменци, но така и не разбрах докъде точно, като според някои източници всъщност една част от територията се управлява от Азербайджан. Но войната там от 1994 г е “застинала” и реално не се знае кога ще избухне отново.

“Границата” представлява един пункт в който ти записват на тетрадка номера на т.нар. виза. Минаването не представлява особен проблем.

Първото село в Карабах – виждат се вече многобройните изоставени къщи на азерите. Всъщност някъде бях чел, че има толкова много свободна земя и къщи, че ако някой арменец иска да се засели – веднага му дават възможност.

Пътят до Степанакерт е около 90 км – само завои нагоре и надолу, спонсориран от цялата арменска диаспора, това е един от най-хубавите пътища в Армения.

Превала на прохода:

Трябва да кажа, че в Карабах не можехме да се закачим към мобилната мрежа. Би трябвало операторът да е арменски (и всъщост е), но не работеха.
Това е съвсем преди Степанакерт:

Ето го и града отвисоко – столицата на Нагорни Карах, Степанакерт:

Градът е малък, чист и спретнат. Има си министерски съвет и всякакви подобни сгради.

Парламентът:

Президентството:

Изглежда, че Армения полага доста грижи за това селище. Навсякъде по центъра полагаха нов асфалт:

Това е “Музея на падналите герои”, който беше затворен.

Иначе комуникацията с хората е почти нулева. Не че ние сме от най-общитетлните, но някак си в цяла Армения много малко хора се приближаваха дори до нас. В Турция би било доста по-различно. Разбира се навярно проблемът е в нас…

После тръгнахме на обратно по същия път. Багажът не беше в нас, но седейки сега съжалявам че не се опитахме да минем през целия Карабах.

Един от множеството монументи по пътя:

На връщане срещнахме президентския кортеж, или кортежа на някой друг местен тунеядец, който се състоеше може би от 10 коли и почти щяха да ни отнесат. За пръв път виждам толкова отвратително поведение на пътя – все едно возят автобус с умиращи деца.
На границата ни питаха дали нямаме камери и полюбопистваха какво е това оранжевото нещо (спота). Вместо да им обяснявам, им казах че е ГПС – навигатор и ни пуснаха. Митничаря завърши с думите: “Навигатор може, всичко може, само камери да няма да снимат пътя.”

Арменски деца:

Към следващата част >

Публикувано в Пътувания с етикети , , . Постоянна връзка.

2 коментара по Турция и Армения (част 13)

  1. Pingback: Турция и Армения (част 12) | Продължавай напред!…

  2. Кико каза:

    Благодаря за статиите, опредено изглежда много привлекателно цялото пътешествие. Надявам се да има продължение :)

    Попътен вятър

Вашият отговор на Кико Отказ

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>