След двата дни в района на Кападокия трябваше да продължаваме по пътя, макар че заради хубавия къмпинг имахме колебания дали да не останем още един ден.
гр. Кайзери. В Турция е интересно колко големи и населени са градовете. Постоянно минаваш през някакви градове колкото Пловдив и Варна:
Днес щяхме да караме по пътя между Кайзери и Караманмараш.
Движейки се в тази планина, впечатляващото е как, може би заради липсата на растителност – планината ти се струва толкова огромна и мащабна. У нас няма подобни “голи” планини и е много различно. Проходът е изключително красив, но през пролетта би трябвало да е много по-зелено:
След тази снимка се заспускаме към Караманмараш и изведнъж, както си беше приятна температурата – 25-28 градуса, стана 37-38. Още преди да тръгнем знаех, че тук ще берем много ядове със жегата идваща от сирийските пустини – поне до Диарбекир и Батман. Всеки знае колко неприятно за тялото е първоначалното излагане на сериозна жега, особено с тези тежки екипировки. Спряхме преди Караманмараш на една бензиностанция да се разхладим и уж да питаме нещо за пътя. Помня, че нещо се разправяхме по картата и аз всъщност знаех повече за пътя отклкото местните. Забелязал съм този парадокс – ако хората не пътуват много – те бегло познават пътищата – дори и в близките им региони. Или пък получаваш противоречива информация, която често не ти върши никаква работа.
Решихме да продължим да караме, макар и връхлетялата ни умора от жегата – все още беше рано. Минахме Караманмараш и малко по-нататък Силвия искаше да спрем – не се чувстваше добре в жегата. На ГПС-а видях някакво езеро или язовир, и ми мина през акъла да намерим сенчесто място за палатка наоколо. Приближавайки езерото, се видя някакъв красив парк точно до него. Оказа се градския парк на град с име Пазарджик. Имаше хора, но не чак толкова много. Чудно място за палатка – хората щяха да се изнесат след няколко часа. Разбира се не можеше да се влезе вътре с мотор или кола. Взех си разговорника и намерих някакъв охранител – турците са гостоприемни и нямаше причина да не ни пуснат за една вечер. Известно време загубих докато обясня, че искаме да опънем палатка на ръба на парка. Орханителят не разреши, но със жестове ми каза да го следвам, водеше бе при някакъв “баш” началник. Обясних на костюмиран парфюмиран човек, че искаме да опънем палатка, а той знаеше и някакъв английски. “Така, добре, добре. Няма проблеми. Аз тук съм шеф. Всичко е мое, аз съм кмет на Пазарджик. Няма да се притеснявате за нищо.” Разпореди се на охранителя да вдигне бариерата и да ни пусне в парка до другата сутрин – и да ни пази. 
Малко по-късно вечерта успяхме да всеем и смут в общинския ред, когато няколко местни мотористи с ИЖ-ове искаха и те да влязат в парка с моторите под претекст, че ние сме вътре. Чух как пазачът се разправяше с тях и често споменаваше думата с “баш”. Вероятно им обясняваше, че кметът на нас е разрешил, ама за тях не може. Така и не ги пусна.
Снимка от другата сутрин:
Pingback: Турция и Армения (част 2) | Продължавай напред!…