Преди няколко седмици снимах протестите на Орлов мост. Вярвам, че добрия репортаж се прави от близо, затова бях с двата апарата, и двата със широки обективи. Стоях от страната, която полицията нападна, усетих се рано, тръгнах да бягам назад. Няколко човека бяха паднали на земята, явно сгазени от полицията и тълпата. Върнах се и започнах натрапливо да снимам. Един човек беше паднал лошо, навярно спънал се в бордюра, и може би в безсъзнание. Снимах мислейки си само “Бавна ти е скоростта, бавна ти е скоростта, отвори блендата докрай, вдигни ISO-то..” Имам една твърде лоша снимка от там.
Прибирайки си си мислех. Там имаше паднали хора, някой вероятно лошо ударени, а аз снимах така сякаш снимката беше най-важното нещо на света. Дали изобщо пък съм мислел за хората? Оправдавах се пред себе си, че все пак там имаше хора, които да помогнат. Или пък става дума за някакъв егоизъм, инстинкт…
Странно нещо е репортажната фотография в такива условия. Дори сам се чудиш откъде идва това желание да снимаш? Наскоро гледах The Bang Bang Club. Грег Маринович, един от четиримата известни фотографи, печели Пулицър с тази снимка казва: “Той гореше. Така, че побягнах след него. Слънцето беше точно зад него. Нямах време да проверя брояча, затова просто натисках бутона. Повтарях си фокус 5.6, фокус 5.6. Приготвях се за следващата снимка. Когато се появи този тип с мачетето… и го стовари на главата му. Трепериш. В крайна сметка имам снимки.”
Някой ще каже, че това е или лудост или егоизъм, и възползване по най-долен начин от обекта си, както е станало с Кевин Картър. Маргарет Бърк-Уайт казва, че камерата поставя някаква бариера между теб и действителността и те пази от болката, поне докато снимаш. Преди две седмици бях на представянето на документалния филм от Сирия на Елена Йончева и Николай Николов, и операторът твърдеше, че трябва да забравяш поне докато си там какво си видял. Трябва да има бариера, иначе няма никакъв начин да си свършиш работата. Емоциите идват после.
Видяното, обаче винаги оставя следи върху снимащия, винаги.
Мисля си, че най-важното за един фотожурналист е да документира истината. Убеден съм, че големите фотографи спазват думите на Бресон: “Трябва винаги да се снима с най-дълбоко уважение към обекта и себе си.” Трябва хем да чувстваш много, хем да поставяш бариери в главата си. Да намериш баланса кога да снимаш, и кога не. Ако някой си мисли, че всичко това е твърде егоистична глупост, възползваща се от проблемите на хората, нека направи добра снимка, слагайки на карта себе си, докато се опитва блокирайки емоциите си, да мисли за блендата и фокуса. Няма да се получи, ако не си воден от нещо по-горно от тебе, често напълно несъзнавано…
Събитията, които съм заснел, не трябва да бъдат забравени и не трябва да бъдат повторени.
Джеймс Нахтуей
