Забравих да спомена, че Степанакерт е най-източната точка, която сме достигали с нашите мотори. Оттам пътуването се “обръщаше” и трябваше да започнем връщането наобратно.
На другия ден тръгнахме на обратно по същия път, като в един момент завивахме на север към езерото Севан. Времето беше лошо – студено, мъгла и дъжд, на на тия надморски височини е трудно да се оплакваш от времето.
Малко след Горис – арменската провинция Сюник. Оттук по тия планини по 160 км път се достига до границата с Иран:
Яз. Спандариан
Отново на прохода Воротан, този път с хубаво време.
Известния манастирски комплекс Нораванк:
И Арменския поп прави кръщене
От Нораванк поехме директно на Север към езерото Севан през прохода Селим (2500 м). Проходът е известен с това, че е част от пътищата на коприната. Проходим е само от май до ноември заради снеговете. Би трябвало да видим страхотна гледка, но с нашия планински късмет, разбира се точно като започнахме да катерим прохода, ни заваля дъжд, после задуха страшен вятър и накрая започнаха да падат светкавици. Както в цяла Армения и тук няма растителност, а пътят се изкачваше по планината все едно излизаш на връх Ботев. Не направих никакви снимки, видя ми се непосилно да извадя камерата в това време. Нямаше къде да се скрием и просто се надвах да минем прохода възможно най-бързо.
И като казах снимки, малко след превала забелязах нещо като мотор паднал извън пътя. Нагласих се да спирам, забелязах при приближаването че става дума за колело, а не мотор. И ако в моята глава имаше притеснения за тия хора – все пак вали силен дъжд, духа вятър и е студено, то насреща си заварвам един ухилен холандец, който на въпроса дали всичко е наред и трябва ли им нещо, той отговаря “А, нищо. Снимаме си филмче.”
Ез. Севан – Арменското море, в миналото смятано за едно от трите арменски морета, заедно с ез. Ван и Урмия (в днешен Иран). На 1900 мнв, то се смята за едно от най-големите високопланински сладководни езера:
По пътя се отбихме до гробището на с. Норатус на брега на езерото. В момента най-голямото запазено гробище с арменски хачкари.
Тази баба ми разказа за “Сватбения камък” изобразяващ арменска сватба. Както на повечето места с някакви туристи и тук тя продаваше нещо, в случая – плетени ръкавици, шалове, чорапи и шапки.
“- Как е при вас сега – питам аз.
- Зле е. Много е зле – няма пари, няма работа, нищо.
- А навремето през Съветския съюз как беше?
- По-добре. Много по-добре. Имаше работа и пари. А виж сега – трябва да продавам чорапи.
- В България била ли си?
- Да, на море съм ходила във Варна – със самолет. Ама отдавна беше…”
Забелязал съм че възрастните хора винаги си спомнят с носталгия към миналото време. Наскоро в Събрия имах подобен разговор. И всъщност в миналото живота на тия хора навярно не е бил нито толкова лесен, нито толкова хубав, но може би заради младостта всичко им се е струва сега като да е било по-лесно и по-хубаво.
А новите гробове също са доста интересни. Определено арменците влагат много в гробищата си. Сякаш една голяма част от енергията и ресурските, които са спестили в живота си, могат да се видят в гробовете им.
Малко след това пристигнахме в главния град на езерото – гр. Севан. Огледахме брега и наверихме някои добри места за палатка в нещо като парк с разни бунгала. Решихме да спрем там, но и да попитаме за палатката, за да нямаме разправии после. Един чичко, който вероятно беше съдържателя на курортното място каза: “Палатка ли! Каква палатка на тоя студ! Аз ще ви дам “домик” с “горячая вода”.”
“Домик”-а, беше в стила на руските масови курорти – след кримските приключения от предишната година не можех да бъда изненадан – един фургон. Но какъв фургон! Лукс – със спалня, хол, баня и тоалетна. Всъщност беше с пъти по-добре от палатката наистина, и водата, понеже идваше от проточен бойлер, си беше “горячая”. Струваше около 20 лв., което напълно ни устройваше.
Хапнахме и севанска щука:
А Севан си беше все така неприветлив. Местните казаха, че не сме идвали там ако не се изкъпем, но нямах и намерение. Беше не повече от 12-13 градуса. Всъщност сезонът тук започва в началото на юли, и завършва най-късно в средата на август. А вече беше 2 септември и нямаше никой.
Pingback: Турция и Армения (част 13) | Продължавай напред!…