Турция и Армения (част 12)

На третия ден откакто бяхме в Армения трябваше да пътуваме към гр. Горис през планините, съвсем близо до Нагорни Карабах. Първоначалните планове още преди да тръгнем бяха да минем през целия Карабах по този път и да излезем обратно в Армения на ез. Севан. Първия ден обсъдихме това с един арменец в Ереван, който каза че го е минавал с кола и би трябвало да няма проблем. Доста се чудихме щото трябваше да се минат около 80 км черен път през проход на над 2700 м. На втория ден в Ереван се разрових по-сериозно да видя някой дали е минавал от там. Намерих пътепис от руснаци с джип, които на всичкото отгоре са имали проблеми на границата при влизането обратно в Армения от руски граничари, които “помагат” на арменците. Като добавим многото кал и лошия път, които се виждаха по снимките, неустановения статут на една голяма част от Карабах по който минава пътя (на практика е нито на Армения, нито на Азербайджан) засега по-скоро решихме да караме до столицата на Карабах, а оттам щяхме да решаваме.

Първата спирка беше манастирът Кхор Вирап, съвсем близо до турската граница, а отзад се виждаше Арарат. Тук някакви местни хора, ми обясниха, че Арарат е най-високия връх в Света ако се мери от равнината. Нямало по-висок. Изобщо арменците имат един такъв навик всичко тяхно да е “най” – специално се рових да го проверя, но се оказа невярно. Арарат заема незавидното 48 място в тая класация.

Южно от Ереван е най-ниската част на Армения – 800 мнв, което представляват едни полета подобни на плодородната земя около Пловдив. Оттам нататък са голи хълмове и планини, проходи и стар лош асфалтс пушещи Камази:

На това спиране забелязвам нещо много неприятно – скъсаната пружина на левия заден амортисьор:

Още от сутринта усещах странно похлопване в задната част, но бях решил че е от лошите пътища. Твърде неприятна работа, почнахме да мислим. Моторът можеше да се движи и така известно време, но другата пружина поемаше доста товар и твърде вероятно и тя щеше да се скърши. Пружините са стари (вероятно набор на мотора – 1997 г.). Минавало ми беше през акъла, че вече са омекнали и не е лошо да се сменят предварително. Както и да е – звъннах на двама майстори в България – един на мотори, и един на коли – за съвет. Единодушно се стигна до извода, че трябва да се махне счупеното парче и да се замени с втулка със същата дължина. По този начин левия амортисьор щеше да работи частично и да поеме тежестта от десния. Мина ми и през акъла да търсим пружина, но в Армения намаше никакви мотори. Бях видял само един Хорнет в Ереван. Може би там можеше да се намери нещо, но Ереван беше 200 км назад по отвратителен път. Трябваше да намерим стругар – би трябвало да има по селата, пък и една втулка е проста работа. Спряхме в първата гумаджийница, събудих един младеж, който спеше и не знаеше руски. Тук започнах да забелязвам, че младите извън Ереван не знаят почти никакъв руски. Струг нямаше, та трябваше с ръце да му обяснявам какво ми търсим за да ми каже къде да търся стругар. Накрая ми заяви, че ни трябва “автоген” (което в последствие се оказа, че е оксижен) – да търсим Андраник (или нещо такова). След обикаляне и питане известно време едно момче с Лада ни заведе до човека с оксижена. Влизам при двама юнака – цех с всякакви стругове, фрези и прочее металообработване, и ми светна усмивката. Всъщност радвал съм се напразно, защото ми заявиха, че не могат да се занимават – не разбирали от мотори и прочее. Бях доста настоятелен обяснявайки, че няма да ги занимавам с нищо, просто искам да ми направят втулка с вид на тръба от произволен материал със съвсем приблизителна точност. Съвсем проста работа за хора, които шлайфаха колянови валове. Отказаха категорично, а аз не бях толкова изпаднал за да им се моля. Явно по света има всякакви хора… Продължахме нататък и спряхме на някакъв крайпътен сервиз с бензиностанция. Един човек се разтича, беше противоположност на предишните двама – каза, че струг нямат ама сега ще оправят работата. Като разбра, че сме от България почна да звъни на братовчед си, който живеел в Горубляне. Работата беше възложена на механик, който се трудеше над някаква стара Волга. Аз разглобих амортисьора за 10 мин, добре, че се сваля бързо:

Извадиха малък ъглошлайф и започнаха да ровят в боклуците за такава тръба. Изгориха ъглошлайфа и след малко домъкнаха по-голям. Намериха някаква ръждива тръба, показаха ми я за одобрение. Ставаше, но диаметърът беше точно колкото тубата на амортисьора та трябваше прецизно да се изшлайфа. Оставих го да се труди, докато изпия нещо разхладително. След 10 мин отивам да го видя в гаража и щях да подскоча до като видях как с един голям чук, сложил амортисьора на пода бъхти по втулката за да я набие. Как да му обясня, че тоя Олинс струва колкото Волгата! Казах му само по-леко да ползва чука. Както и да е – сложи втулката и всъщност впоследствие се оказа, че е станала много добре – съвсем стабилно и едвам я избих след 2 месеца. Единствено беше наранил пъпката, която ограничава въртенето на пружината. Накрая заглади частта от пружината която опира във втулката и се получи това:

Аз бях доволен, щото нещата изглеждаха солидни – амортисьорът поемаше точно тежестта. Притесняваше ме единствено да не би тази или другата пружина да се скъса отново, затова оставихме по-тежките багажи на Фейзъра. Той, като доста по-нов мотор, би трябвало да няма такива проблеми. Разплатихме се с хората – не искаха много, и пътуването продължаваше по план. Нямаше причина засега да бързаме да се връщаме по най-гладкия асфалт. А времето напредваше, имахме още около 120 км до Горис по лош път и минаване през прохода Воротан на 2400 м.

Ето го и Воротанския перевал:

Стана студено и започна да се стъмнява:

Арменски пейзаж – планини, и равнини на 2000 м:

Малко преди Горис:

Горис се оказа малко градче, което беше пълно с къщи за гости. Пообиколихме и бързо намерихме стая с баня и тоалетна, кухня, закуска, интернет за около 40 лв. на вечер. Решихме че ще останем за 2 дни. Пътуването през Карабах се отменяше, заради амортисьорния проблем – не ни се рискуваше да прибираме мотора с УАЗ-ка от там. От Горис до Степанакерт (столицата на Карабах) са 90 км и щяхме до отидем само до там.

Църква в Горис:

Към следващата част >

Публикувано в Пътувания с етикети , . Постоянна връзка.

Един коментар по Турция и Армения (част 12)

  1. Pingback: Турция и Армения (част 11) | Продължавай напред!…

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>