Следващите два дни съм ги запомнил с ужасната жега. Никога до тогава не бях карал в такива постоянстващи жеги по цял ден.
Тук се почна още от сутринта:
Бяхме много близо до стената на един от големите язовири в света – Ататюрк, който исках да видя. Пуснах ГПС-а да води по най-краткия път директно натам, избягвайки неасфалтирани пътища. Трябва да се знае, че всъщност под “павирани” пътища в Турция се разбира дори и чакъл, така че никога не може да си сигурен, че ще те води по асфалт.
Някъде по пътя:
Карахме по някакъв ужасен път, насред едно поле, жегата беше сигурно 40 градуса, а никъде нямаше дори една сянка. Продължихме така известно време, имах проблем със захранването на Гармина, който постоянно прекъсваше и от това понякога просто изгасваше. При поредното изгасване, когато вече ми беше писнало, и трябваше да спирам за пореден път в жегата, казах на Силвия че ще отбия в сянката на една малка джамия, която виждах в далечината. Спрях, исках да изхвърля всички дрехи по мен, и докато си махам якето се появи усмихнат възрастен човек. Оказа се че до джамията има две къщи, чудно какво правеха и къщите, и джамията тук – на средата на полето – след като нямаше никакво село наоколо. Старецът предложи чай и су (вода), като видя че умирахме от жегата. Тогава разбрах, че жега/задух на турски е нещо като “сиджаак” – двамата повтаряха това постоянно и съжаление виждайки какво носим върху нас.
Поканиха ни вътре – донесоха вода, чай и грозде. Къщата, макар и нищо особено отвън, се оказа изключително чиста и подредена вътре, без да има никакъв лукс. А тези хора направо ни съживиха с хладната стоя, водата и чая. От Димо бях чувал как има места – караш, караш няма нищо наоколо, но спираш и веднага се появява човек който те пита “Искаш ли чай?”. Тук се случи точно това.
Опитахме да общуваме някак си, но не се получи особено, дори ползвайки моя разговорник.
Малко след това в пущинака:
И стената на . На снимката не може да се усети, но е една от големите стени в света със своите 169 м височина и 1820 м дължина.
Река Ефрат след язовира:
ВЕЦ-ът има 8 турбини и генерира общо 2400 мегавата:
Забелязва се, че около язовира има много зелени полета, обезпечени от иригационната система. Водата не тече в канали, както е у нас, а в тръби. Интересно е като се движиш в тези зелени поля с мотора, как на талази те блъсва силен задух от повишената влага. Има сухи места където жегата не е проблем, но при високата влажност от напояването направо “изгаряш”:
Мислехме да стигнем в Немрут този ден, а планината се намира северно на язовира. След няколко часа пристигнахме в Карадут – най-популярното място за отсядане преди да се качиш нагоре. Отседнахме в един хотел (там са много) след обичайното пазарене. Иначе от там почти до върха си има асфалтов път. Единствено последните 300-400 м са пеша, а от север има друг път, който почти стига до горе. За е говорено много, затова няма да пиша подробности.
Тук сме на паркинга на височина около 2000 м. Температурата е приятна вече – около 25-27 градуса, а в далечината се вижда язовирът:
Сянката на Немрут Даг:
Това място е снимано много пъти, но май никой не е бил там по време на залез:
Lonely Planet е основно четиво за голяма част от неорганизираните туристи. А в него пише, че на немрут се ходи по залез:
Pingback: Турция и Армения (част 3) | Продължавай напред!…